Андреа Камиллери - Екскурзия в Тиндари

— Какво правите, комисарю, решавате ли се, или не се решавате?

Беше Калоджеро, собственикът на гостилницата, който го наблюдаваше от вратата. Не чака втора покана.

Заведението беше съвсем празно. Да се храниш в осем вечерта, е типично за хората от Милано, сицилианците започват да мислят за вечерята след девет часа.

— Какво ще ми предложиш за хапване?

— Погледнете тук — отговори му гордо Калоджеро, посочвайки към хладилната витрина.

Смъртта хваща рибите за очите, прави ги мътни. Тези обаче имаха жизнени и блестящи очи, сякаш все още плуваха.

— Направи ми четири лаврака.

— Преди тях искате ли нещо друго?

— Не. Какво имаш от ордьоврите?

— Октоподчета, които се топят в устата. Няма да има нужда да използвате зъбите си.

Беше вярно. Октоподчетата се стопиха в устата му, толкова бяха крехки. Лавраците, след като им сложи няколко капки от „подправката на каруцаря“, тоест ароматизиран зехтин с чесън и люти чушки, ги изяде, без да бърза.

Комисарят имаше два начина за ядене на риба. Първият, който беше против волята му и прилагаше само когато бързаше, се състоеше в това да я обезкости, да събере в чинията само месестите й части и след това да започне да ги яде. Вторият, който го удовлетворяваше доста повече, му позволяваше да чисти костите хапка по хапка. Вярно е, че отнемаше повече време, но точно този отрязък, така да се каже, се оказваше прелюдията, защото, докато се вадеха костите от подправената вече хапка, мозъкът предварително задействаше вкуса и обонянието и така на човек му се струваше, че яде два пъти рибата.

Когато се надигна от масата, беше станало девет и половина. Реши да направи няколко крачки до пристанището. Чистата истина беше, че не искаше да види това, което очакваше да види на улица „Кавур“. На пощенския параход за Лампедуза се качваха няколко големи камиона. Малцина пътници, никакви туристи, сезонът все още не беше започнал. Шля се около час, а после се реши.

Веднага щом влезе в апартамента на Нене Санфилипо, първата му работа беше да се увери, че капаците на прозорците са затворени добре и не позволяват на светлината от стаята да прониква навън, а след това отиде в кухнята. Сред всички останали неща, Санфилипо разполагаше и с всичко необходимо, за да може човек да си направи кафе, като за целта Монталбано използва най-голямата намерена кафеварка, която беше за четири чаши. Докато кафето завираше, хвърли един поглед на апартамента. До компютъра, този, на който беше работил Катарела, имаше етажерка, пълна с дискети, дискове и видеокасети. Катарела беше подредил дискетите и между тях беше напъхал листче, на което с печатни букви пишеше: ЦИНИЧНИ ДИСКЕТИ. Тоест порноматериали. Преброи видеокасетите — бяха трийсет. Петнайсет от тях с цветни етикети и недвусмислени заглавия бяха купени от някакъв сексшоп; пет — записани от самия Нене и озаглавени с различни женски имена: Лаура, Рене, Паола, Джулия, Саманта. Останалите десет бяха оригинални с филми, до един американски, а от заглавията им се подразбираше, че са за секс и насилие. Взе касетите с женски имена и ги занесе в спалнята, в която Нене Санфилипо държеше огромния си телевизор. Кафето вече беше изтекло в кафеварката, изпи една чаша от него, върна се в спалнята, свали си сакото и обувките, напъха във видеото първата касета, която му попадна подръка, тази с име Саманта, излегна се на леглото, подлагайки си две възглавници зад гърба, и пусна лентата, докато си запалваше цигара.

Сценографията се състоеше от двойно легло, същото, на което се беше опънал Монталбано. Заснемането беше направено с неподвижна камера, която все още стоеше закрепена върху скрина със седемте чекмеджета пред него, готова за друг еротичен запис, който никога повече нямаше да се състои. Отгоре, точно над скрина, имаше два правилно насочени прожектора, които са били пускани в подходящия момент. Призванието на Саманта, червенокоса, висока има-няма метър петдесет и пет, беше определено към акробатиката, тя се мяташе твърде много в леглото и заемаше толкова сложни пози, че често излизаше извън обхвата на камерата. Нене Санфилипо в тази ситуация, наподобяваща генерален преговор на кама сутра, изглежда, се чувстваше изключително удобно. Звукът беше много лош, малкото думи едва се чуваха, за сметка на това обаче стоновете, пъшканията, въздишките и стенанията се извисяваха с пълна мощност, както се случва по телевизията, когато текат рекламите. Пълната прожекция продължи четирийсет и пет минути. В плен на смъртоносната скука, която започваше да го обзема, комисарят сложи втората касета: Рене. За кратко успя да види, че сценографията си оставаше една и съща, а Рене, двайсетгодишното много високо и слабо, но с огромен бюст момиче беше всичко друго, но не и епилирано. Нямаше желание да изгледа цялата касета и затова му мина през ума да натисне върху дистанционното копчето за бързо превъртане напред, а след това от време на време да го спира. Тази идея го осени само защото, едва видял Нене да прониква в застаналата на четири крака Рене, започна да го обзема пристъп на неудържима дрямка, който го фрасна по темето като удар с боздуган, накара го да затвори очи и без никаква прошка го задължи да потъне в непробуден сън. Последната му мисъл беше, че няма по-добро сънотворно от порнографията.