Андреа Камиллери - Екскурзия в Тиндари

— Защо да не е?

— Защото от дни нямам връзка с теб. Не си правиш труда дори да ми се обадиш! Набирах те няколко пъти, но все не си си у дома.

— Можеше да ми се обадиш в работата.

— Салво, знаеш, че не обичам да ти се обаждам там. Знаеш ли какво направих, за да разбера нещо за теб?

— Не. Кажи?

— Купих си вестник „Джорнале ди Сичилия“. Чел ли си го?

— Не. Какво е написано?

— Че си в люта схватка с цели три престъпления, двойка старци и един двайсетгодишен. Авторът на статията намеква, че си се видял в чудо. Всъщност казва, че си в упадък.

Това можеше да е спасителният изход. Да каже, че е нещастен, изостанал във времето, почти със загубен разсъдък. Така Ливия щеше да се успокои и може би дори щеше да се отнесе с разбиране.

— Ах, Ливия, скъпа, това е вярно! Може би започвам да остарявам, може би мозъкът ми вече не е какъвто е бил…

— Не, Салво, бъди спокоен! Мозъкът ти си е същият. И с тази твоя ужасна рецитация на треторазреден актьор ми даваш доказателство за това. Искаш да те съжалявам ли? Знай, че няма да се хвана! Познавам те твърде добре. Обади ми се! През свободното си време, естествено.

Затвори. Трябваше ли, а и как бе възможно всеки телефонен разговор с Ливия да завършва с караница?

Отиде в кухнята, напълни кафеварката и я сложи на огъня. Докато я чакаше, отвори балконската врата и излезе на верандата. Денят беше от тези, които те изпълват с радост. Светли и топли цветове, спокойно море. Пое си дълбоко въздух и в този момент телефонът отново звънна.

— Ало! Ало!

Никой не отговори, но телефонът зазвъня отново. Но как, след като държеше слушалката вдигната? После разбра, че не е телефонът, а звънецът на входната врата.

Беше Мими Ауджело, който се оказа по-бърз от пилот във Формула 1. Стоеше на вратата и не се решаваше да влезе, а усмивката разсичаше на две лицето му. Държеше в ръката си видеокасета и я размахваше под носа на комисаря.

— Гледал ли си някога „Бягството“ 17 17 Филм със Стив Маккуин. — Б.пр. ?

— Да, гледал съм го.

— Хареса ли ти?

— Доста.

— Тази е по-добрата версия.

— Мими, решавай дали ще влизаш! Последвай ме в кухнята, защото кафето е готово.

Наля за себе си, както и за Мими, който беше тръгнал след него.

— Да отидем оттатък — каза Ауджело.

Изпразни чашата си на една глътка и със сигурност опари гърлото си, но ужасно бързаше, изпълнен с нетърпение да покаже на Монталбано онова, което беше открил, и най-вече да му се похвали с добрата си интуиция. Напъха касетата, но беше толкова превъзбуден, че се опита да я вкара от обратната страна. Попържи светците, сложи я правилно и я пусна. След около двайсет минути от филма „Бягството“, които Мими превъртя на бърз режим, имаше още пет минути изтрити, през които се виждаха само бели подскачащи точици, а вместо звук се чуваше някакво бръмчене. Мими го спря напълно.

— Струва ми се, че не говорят — каза.

— Какво означава „струва ми се“?

— Не гледах последователно записа, а на прескоци. След това се появи картина. Двойно легло, покрито със снежнобял чаршаф, две възглавници, нагласени като облегалки, едната беше подпряна направо върху светлозелената стена. Виждаха се дори две много елегантни нощни шкафчета от светло дърво. Това не беше спалнята на Санфилипо. През следващата още една минута не се случи нищо, но беше ясно, че който боравеше с камерата, се опитваше да я фокусира добре, и картината изчезна. Миг след това всичко почерня. После се върна същият кадър, но по-конкретен, защото нощните шкафчета повече не се виждаха. Този път на леглото лежеше около трийсетгодишна жена, напълно гола, с прекрасен тен, хваната в цял ръст. Епилацията се отличаваше, защото там кожата изглеждаше снежнобяла, очевидно е била защитена от слънчевите лъчи с прашки. Като я видя, комисарят най-напред изпита потрес. Със сигурност я познаваше! Къде се бяха срещали? В следващия момент се поправи: не, не я познаваше, но някъде я беше виждал. На страниците на някаква книга или репродукция. Защото жената, леко наклонена наляво, с ръце зад главата, чиито много дълги крака и ханш бяха на леглото, а останалата част от тялото й — повдигнато на възглавниците, беше образ и подобие на „Голата маха“ на Гоя. Монталбано остана с това объркано впечатление не само заради позата й, но и защото непознатата имаше същата прическа, макар че едва-едва се усмихваше.

„Като Джокондата“ — премина през ума на комисаря, тъй като вече беше поел по пътя на художествените сравнения.