Андреа Камиллери - Екскурзия в Тиндари

— Комисерийо, със скенера, който имам, със сигурност, ама сигурно, той няма да успее. Трябва да я занеса на моя доверен приятел.

— Колко време ще ти отнеме?

— Не повече от час-два, комисерийо.

— Върни се колкото е възможно по-бързо. Кой ще те замести в телефонната централа?

— Галуцо. Ах, комисерийо, трябваше да ви кажа, че господин сиракът ви чака от ранни зори, иска да ви говори.

— Кой е този сирак?

— Грифо се казва, онзи, на когото са убили таткото и майката. Тоя, който казва, че не разбира какво говоря.

Давиде Грифо беше целият в черно, в строг траур. Разрошен, с ужасно смачкани дрехи и изражение на съсипан човек. Монталбано му подаде ръка и го покани да седне.

— За официалното разпознаване ли ви извикаха?

— За съжаление, да. Пристигнах в Монтелуза вчера в късния следобед. Заведоха ме да ги видя. След това… след това се върнах в хотела, хвърлих се на леглото, така както си бях, защото, се чувствах зле.

— Разбирам.

— Има ли нещо ново, комисарю?

— Все още нищо.

Погледнаха се в очите, и двамата обезсърчени.

— Знаете ли… — започна Давиде Грифо. — Очаквам с безпокойство да хванете убийците, но не е от желание за отмъщение. Бих искал само да разбера защо са го направили.

Беше искрен, дори и той не знаеше за онази, която Монталбано наричаше тайната болест на родителите му.

— Защо ли са го направили? — попита отново Давиде Грифо. — За да откраднат портфейла на татко или дамската чанта на мама?

— Какво? — каза комисарят.

— Не го ли знаехте?

— Че са отмъкнали портфейла и чантата ли? Не. Бях сигурен, че ще намерят чантата под тялото на госпожата. И не съм поглеждал в джобовете на баща ви. Впрочем нито чантата, нито портфейлът щяха да са от значение.

— Така ли мислите?

— Разбира се. Онези, които са убили родителите ви, щяха да подхвърлят портфейла и чантата, за да бъдат евентуално намерени, но както се следва — почистени от всичко, което може да ни насочи по следите им.

Давиде Грифо се отнесе в някакъв свой спомен.

— Мама никога не се разделяше с чантата си, понякога я вземах на подбив за това. Питах я какви съкровища къта в нея. — Връхлетя го изневиделица вълна от мъка и от дълбочината на гърдите му излезе нещо като ридание. — Извинете ме, но ми върнаха личните им вещи, дрехите, дребната сума, която баща ми е имал в джоба си, брачните халки, ключовете от вкъщи… И така, дойдох да се срещна с вас, за да ви помоля за разрешение… всъщност дали ще мога да отида в апартамента и да започна да правя инвентаризация…

— Какво мислите да правите с жилището? Собствено ли е било?

— Да, бяха го купили с големи лишения. Когато му дойде времето, ще го продадем. Нямам вече причини да се връщам във Вигата.

Още едно сподавено ридание.

— Родителите ви имали ли са друга собственост?

— Нищо друго, доколкото знам. Живееха от пенсиите си. Татко имаше книжка към Пощенска банка, в която превеждаха неговата пенсия и тази на мама… Но в края на всеки месец им оставаше твърде малко, за да заделят и нещо настрана.

— Нямам спомен да съм виждал тази книжка.

— Нямаше ли я? Погледнахте ли добре там, където татко държеше документите?

— Нямаше я. Аз лично ги проверих, при това съвсем прилежно. Може би са я взели със себе си заедно с портфейла и дамската чанта.

— Ама защо? Какво ще правят със спестовна книжка, която не могат да използват? Само ненужен къс хартия!

Комисарят се изправи. Давиде Грифо последва примера му.

— Нямам нищо против да отидете в апартамента на родителите си. Напротив. Ако намерите сред документите нещо, което…

Изведнъж спря. Давиде Грифо го погледна въпросително.

— Извинете ме за момент — каза комисарят и излезе.

Ругаеше наум, защото си беше дал сметка, че документите на Грифо все още се намираха в полицейското управление, където ги беше донесъл от дома си. Найлоновият чувал за отпадъци стоеше в килерчето. Стори му се ужасно да предаде на сина им семейните спомени в такава опаковка. Разтършува се из килера, но не намери нищо, което можеше да му послужи — нито картонена кутия, нито по-приличен плик. Примири се.

Давиде Грифо погледна учудено Монталбано, докато той оставяше в краката му плика за отпадъци.

— Взех го от дома ви, за да сложа в него документите. Ако искате, ще накарам някой от моите хора да ви го докара…

— Не, благодаря. Имам кола — отговори му сдържано другият.

Не беше поискал да го каже на сирака, както го наричаше Катарела (впрочем откога ли беше излязъл?), че съществува мотив за изчезването на спестовната книжка. При това мотивът беше твърде резонен, за да не се знае на каква стойност възлиза сумата в книжката. А съдържащата се в книжката сума можеше да се окаже симптомът на тайната болест, заради която след това беше се намесил и съвестният лекар. Разбира се, че това беше само хипотеза, но е необходимо да бъде проверена. Обади се на заместник-прокурора Томазео, но му трябваше около половин час, за да съкруши съпротивата, която онзи му оказа. След което Томазео му обеща, че незабавно ще се разпореди.