Андреа Камиллери - Екскурзия в Тиндари

Вероятно от лекия полъх на вятъра листата се разклатиха. Един слънчев лъч изведнъж влезе в очите му и го заслепи. Примижал, Монталбано се засмя.

Каквото и да му съобщеше вечерта Де Чико, в този момент беше убеден, че на мястото на водача в колата, която е следвала автобуса, е бил Нене Санфилипо.

Стояха прикрити зад храсталака от кисел трън с пистолети, готови за стрелба. Отец Кручила им беше посочил тази потънала в тотална забрава изполичарска къща като тайно скривалище на Япикину. Отчето обаче, преди да ги изостави, държеше да уточни, че трябва да бъдат предпазливи, защото не е сигурен, че Япикину е предразположен да се предаде, без да реагира. Освен това бил въоръжен с автомат и в редица други случаи е показвал, че умее да го използва.

Затова комисарят реши да действа според правилата и изпрати Фацио и Гало зад къщата.

— Вече трябва да са заели позиция — каза Мими.

Монталбано не отговори, искаше да даде на своите двама души необходимото време, за да изберат подходящото място, на което да се притаят.

— Аз тръгвам — каза нетърпеливо Ауджело. — Прикривай ме.

— Добре — съгласи се комисарят.

Мими започна бавно да пълзи. Имаше луна, иначе без нея напредването му щеше да бъде напълно невидимо.

Вратата на изполичарската къща, странно, но се оказа отворена. Като помислиш добре обаче, никак не беше странно, защото Япикину сигурно искаше да създаде впечатлението, че къщата е изоставена, а в действителност той се криеше вътре с автомат в ръка.

Пред вратата Мими се изправи наполовина, спря се на прага и подаде главата си, за да погледне. След това с тихи стъпки влезе. Появи се отново след няколко минути и размаха ръка в посока към комисаря.

— Тук няма никого — каза.

„Къде му е акълът на този? — запита се Монталбано. — Не разбира ли, че може да го държат на мушка?“

В този момент усети, че изстина от уплаха, защото видя дулото на автомат да се подава от прозорчето, което се намираше перпендикулярно над вратата. Монталбано се изправи на крака.

— Мими! Мими! — извика.

И спря, защото му се стори, че запява ария от „Бохеми“.

Автоматът изгърмя и Мими падна.

Същият изстрел, който беше убил Ауджело, разбуди и комисаря.

Все така продължаваше да лежи върху страниците от вестника под сарацинското маслиново дърво, но целият потънал в пот. А тялото му беше превзето от поне милион мравки.

Малки, а на пръв поглед и несъществени се оказаха разликите между съня и реалността. Изпадналата в забрава изполичарска къщурка, която отец Кручила им беше показал като тайно скривалище на Япикину, беше същата, която комисарят сънува, само че тази вместо прозорче имаше отворено балконче над вратата, която също беше отворена.

За разлика от съня, отчето не се беше отдалечил.

— От мен — беше казал — винаги може да има нужда.

А Монталбано започна да прави суеверни жестове, за да изгони злото. Отец Кручила, скрит заедно с комисаря и Ауджело зад огромен храст от сорго, погледна къщурката и поклати разтревожено глава:

— Какво има? — попита Монталбано.

— Не ми вдъхват доверие вратата и балконът, като ги гледам така отворени. Колкото пъти съм идвал да го виждам, всичко беше затворено и трябваше да чукам. Съветвам ви да бъдете предпазливи. Не мога да се закълна, че Япикину е готов да се остави да го хванете. Държи автомата подръка и знае как да го използва.

Когато беше сигурно, че Фацио и Гало са достигнали позицията зад къщата, Монталбано погледна Ауджело.

— Аз тръгвам, а ти ме прикривай.

— Каква са тия новости? — реагира Мими. — Винаги сме правили обратното.

Не можеше да му каже, че насън го е видял да умира.

— Този път ще се сменим.

Мими не отговори, а се подчини с подвита опашка, умееше да разпознава от тона на комисаря кога можеше да се пазари с него и кога — не.

Нощта все още не беше паднала. Виждаше се онази сивееща светлина, която предхожда мрака и позволява да се различават само очертанията на предметите.

— Как така не е запалил лампата? — попита Ауджело, посочвайки с брадичка към къщата в тъмнината.

— Може би ни очаква — каза Монталбано.

И се изправи, за да го видят всички.

— Какво правиш? Какво правиш? — му каза с тих глас Мими, опитвайки се да го сграбчи за сакото и да го дръпне надолу. След това през главата му мина и мисъл, която го ужаси. — Имаш ли пистолет?

— Не.

— Вземи моя.

— Не — повтори комисарят, като направи две крачки напред. Спря се и сложи ръцете си като фуния около устата. — Япикину! Монталбано съм. Не съм въоръжен.