Андреа Камиллери - Екскурзия в Тиндари

Отец Кручила кимна утвърдително с глава. Монталбано взе стомната, пълна с вода, която я държеше студена, и я подаде на свещеника, който впи устни в нея.

— Нямам доказателства и не вярвам, че някога ще имаме.

— Ами тогава?

— Първо вие ми отговорете. Япикину не е стоял тук сам. Имал е телохранител, който вероятно през нощта е спял до него, така ли е?

— Да.

— Как се казва, знаете ли?

— Лоло Спадаро.

— Бил е приятел на Япикину или доверен човек на Балдучо?

— На дон Балдучо. Той така беше поискал. На Япикину дори му беше антипатичен, но ми каза, че с Лоло се чувства сигурен.

— Толкова сигурен, че Лоло е могъл да го убие без никакви проблеми.

— Как е възможно да мислите подобно нещо! Може би са очистили Лоло, преди да направят същото и с Япикину!

— В стаята на горния етаж го няма трупа на Лоло. Нито пък тук.

— Може би е някъде отвън, близо до къщата!

— Разбира се, ако искате, може да го потърсим, но е безсмислено. Забравихте ли, че аз и хората ми бяхме обградили къщата и огледахме внимателно наоколо? Не се натъкнахме на убития Лоло.

Отец Кручила започна да кърши ръце. Потта му се стичаше на капки.

— Защо ли дон Балдучо е трябвало да прави този театър?

— Искал ни е за свидетели. Според вас аз, след като веднъж съм открил убийството, какво трябваше да направя?

— Хм… Онова, което обичайно се прави. Да уведомите криминолозите, прокурора…

— Така той щеше да изиграе ролята на отчаян човек, да пусне слуха, че са били онези от новата мафия, които са убили обожаемия му внук, толкова обожаем, че предпочиташе да го види в затвора и дори беше успял да го убеди да се предаде. Но вие като свещеник присъствахте… Казах ви, взе ни на подбив. Но успя до определена степен. Защото след пет минути ще си тръгна и все едно никога не съм идвал по тия места. Балдучо ще трябва да измисли някаква друга версия. Ако го видите, дайте му един съвет от мен — да погребе тихо внука си, без да вдига врява.

— Ама вие… вие как стигнахте до тези заключения?

— Япикину беше като преследван звяр. Нащрек за всичко и за всички. Мислите ли, че е щял да се обърне с гръб към човек, когото не е познавал добре?

— Не.

— Калашникът на Япикину е върху леглото му. Смятате ли, че щеше да снове тук долу невъоръжен в присъствието на човек, за когото не е знаел до каква степен може да му има доверие?

— Не.

— Кажете ми още нещо — беше ли ви съобщено как ще се държи Лоло, в случай че Япикину беше арестуван?

— Да. Той също трябваше да се предаде, без да реагира.

— Кой му е бил издал тази заповед?

— Лично дон Балдучо.

— Това е, което Балдучо ви е разказал. На Лоло обаче е казал съвсем друго нещо.

Гърлото на отец Кручила беше пресъхнало и той отново се залепи за стомната.

— Защо ли дон Балдучо е пожелал смъртта на внука си?

— Честно казано, не знам. Може би го е наранил, може би не е зачитал авторитета на дядо си. Знаете ли, че наследствените войни не се водят само между кралете и в голямата индустрия…

Изправи се.

— Тръгвам си. Да ви придружа ли до колата?

— Не, благодаря — отговори отчето. — Бих искал да остана още малко да се помоля. Мислех му доброто.

— Правете каквото желаете.

На вратата комисарят се обърна.

— Исках да ви благодаря.

— За какво? — попита разтревожено свещеникът.

— Сред всичките предположения, които направихте за възможните убийци на Япикину, не споменахте името на телохранителя му. А можехте да ми кажете, че е бил Лоло Спадаро, който се е продал на новата мафия. Но вие знаехте, че Лоло никога, ама никога не би предал дон Балдучо Синагра. Вашето мълчание беше абсолютно потвърждение, на мнението, което си бях създал. А, и още нещо — когато си тръгнете, не забравяйте да загасите лампата и да затворите добре вратата. Не бих искал някое бездомно куче… нали разбирате?

Излезе. Нощта беше ужасно тъмна. Преди да стигне до колата, непрекъснато се спъваше в камъни и ровове. Спомни си за пътя към голготата и на семейство Грифо, с палача, който ги риташе отзад, ругаейки ги, за да ги накара да пристигнат по-рано на мястото и часа на своята смърт.

„Амин“ — прииска му се да каже със свито сърце.

Докато се връщаше във Вигата, убеди сам себе си, че Балдучо щеше да се съобрази със съвета, който му беше изпратил по свещеника. Трупът на Япикину щеше да се озове в пропастта на някоя скалиста местност… Не, дядото знаеше колко религиозен беше внукът му и затова щеше да го погребе анонимно в гробищата. В ковчега на някой друг.