Андреа Камиллери - Екскурзия в Тиндари

— Да, чух да се говори. Но откъде е имал тази касета?

Шведката беше напълно искрена, изглеждаше истински учудена от цялата тази история.

— Защото е бил неин любовник.

— Как така? Та той е бил още момче!

— Да. Никога ли не ти е говорила за това?

— Никога. Или поне никога не ми е споменавала имена. Ваня е много потаен човек.

— Как се запознахте?

— Знаеш ли, в Монтелуза добре омъжените чужденки сме аз, две англичанки, една американка, две германки и Ваня, която е румънка. Направихме си нещо като клуб, така, на шега. Ти знаеш ли кой е съпругът на Ваня?

— Доктор Ингро, специалист по трансплантация на органи.

— Хм, доколкото знам, не е особено приятен човек. Ваня, въпреки че е по-млада поне с двайсет години, за известно време е живеела добре с него. След това любовта между тях си отишла. Започнали да се виждат все по-рядко, а той доста често пътувал по света.

— Имала ли е любовници?

— Доколкото знам — не. Тя му е твърде вярна въпреки всичко.

— Какво означава „въпреки всичко“?

— Например че вече нямат интимна връзка. А Ваня е жена, която…

— Разбирам.

— Преди три месеца внезапно се промени. Едновременно стана много по-весела, но и много по-тъжна. Разбрах, че се е влюбила. Попитах я. Каза ми, че е вярно. От това, което разбрах, ми се стори, че се отнася най-вече за голяма физическа страст.

— Бих искал да се срещна с нея.

— С кого?

— Как с кого? С приятелката ти.

— От петнайсетина дни я няма.

— Знаеш ли къде е?

— В някакво селце близо до Букурещ. Имам адреса и телефонния й номер. Драсна ми два реда. Пише, че е трябвало да се върне в Румъния, защото баща й не се чувствал добре, след като изпаднал в немилост и вече не бил министър.

— Знаеш ли кога се връща?

— Не.

— Познаваш ли добре доктор Ингро?

— Виждала съм го най-много три пъти. Веднъж дойде у дома. Много елегантен тип, но антипатичен. Изглежда, има изключителна колекция от картини. Ваня казва, че колекционерството на картини е някаква болест. Похарчил е невероятни суми за тях.

— Помисли, преди да ми отговориш. Той в състояние ли е да убие или да накара някого да убие любовника на Ваня, ако разбере, че тя му изневерява?

Ингрид се засмя.

— Как не! Вече изобщо не му пукаше за Ваня!

— Не е ли възможно заминаването на Ваня да е било продиктувано от съпруга й, за да я отдалечи от любовника й?

— Това — да, би могло да се случи. Но ако го е направил, е било само за да избегне неприятните брътвежи и клюките. Не е мъж, способен да отиде по-надалеч.

Погледнаха се мълчаливо. Нямаше какво друго да се каже по въпроса. Изведнъж на Монталбано му мина през главата следната мисъл.

— Щом нямаш кола, как ще се върнеш?

— Ще се обадя за такси.

— В този час?

— Тогава ще спя тук.

Монталбано усети как започна да се изпотява по челото.

— А съпругът ти?

— Не се притеснявай за него.

— Виж, може да направим така — качвай се на колата ми и си тръгвай.

— А ти?

— Утре ще се обадя да дойдат да ме вземат.

Ингрид го погледна мълчаливо.

— Да не ме смяташ за някоя разгонена курва? — попита, твърде сериозна, с нещо като тъга в очите.

А комисарят се изчерви и се засрами.

— Остани, ще ми бъде приятно — каза й откровено.

Ингрид сякаш цял живот беше живяла в тази къща, защото отвори едно от седемте чекмеджета на скрина и си взе чиста риза.

— Може ли да облека тази?

По средата на нощта съненият Монталбано усети, че до него лежи някакво женско тяло. Не можеше да е друго освен това на Ливия. Протегна ръката си и я постави върху твърдите му и гладки седалищни мускули. Миг по-късно сякаш беше поразен от мълния. Господи, това тяло не беше на Ливия! Незабавно отдръпна ръката си.

— Сложи я пак там — му каза със залепнала уста Ингрид.

— Шест и половина е, а и кафето е готово — подкани го Ингрид, като го докосна деликатно по раненото рамо.

Комисарят отвори очи. Тя все още беше облечена само с неговата риза.

— Извини ме, че те събудих толкова рано. Но ти самият, преди да заспиш, ми каза, че в осем трябва да си в полицейското управление.

Стана. Чувстваше, че болката му беше поотслабнала, но стегнатата превръзка му пречеше на движенията. Шведката я махна.

— След като се изкъпеш, ще ти направя нова.

Пиха кафе. Монталбано трябваше да използва лявата си ръка, защото дясната му все още беше изтръпнала. Как ли щеше да се изкъпе? Изглежда, Ингрид прочете мислите му.

— Това е моя грижа — каза.

Помогна му в банята. Да, той си свали гащетата, а тя си свали ризата. Монталбано внимателно избягваше да я гледа. А Ингрид се държеше, като че ли имаше десетгодишен брак с него.