Андреа Камиллери - Екскурзия в Тиндари

Насапуниса го под душа. Монталбано не реагира, струваше му се, и това му харесваше, че се е върнал в детството, когато любящите ръце на майка му правеха същите движения по тялото му.

— Забелязват се видими симптоми на събуждане — каза Ингрид, смеейки се.

Монталбано погледна надолу и яростно се изчерви. Симптомите бяха доста повече от видими.

— Извини ме, много съжалявам.

— За какво съжаляваш? — попита го Ингрид. — Че си мъж ли?

— По-добре е да пуснеш студената вода — каза комисарят.

След това дойде ред и на мъката с подсушаването. Обу си гащетата с въздишка на облекчение, сякаш това беше знак за отминала опасност. Преди отново да го бинтова, Ингрид се облече. Така за комисаря всичко щеше да протече по-спокойно. Преди да излязат от вкъщи, изпиха по още една чаша кафе. Ингрид седна на мястото на шофьора.

— Остави ме пред полицейското управление, а ти продължавай с моята кола към Монтелуза — каза Монталбано.

— Не — каза Ингрид, — ще те оставя пред полицейското управление и ще си взема такси. Много по-лесно ще ми е, отколкото да се чудя как да ти връщам колата.

Половината път изминаха в мълчание. Някаква мисъл обаче тормозеше комисаря, който в един определен момент набра смелост и попита:

— Какво се случи между нас тази нощ?

Ингрид се засмя.

— Не си ли спомняш?

— Не.

— За теб важно ли е да си го припомниш?

— Бих казал — да.

— Добре. Тогава знаеш ли какво се случи? Нищо, ако скрупулите ти диктуват да е нищо.

— А ако нямам скрупули?

— Тогава се случи всичко. Ти решаваш кое от двете ти е по-изгодно.

Настана мълчание.

— Мислиш ли, че след тази нощ отношенията ни са се променили? — попита Ингрид.

— Абсолютно не — отговори й искрено комисарят.

— Ами тогава? Защо задаваш въпроси?

Разсъждението й беше резонно. И Монталбано спря да задава въпроси. Докато спираше пред полицейското управление, тя го попита:

— Искаш ли телефонния номер на Ваня?

— Разбира се.

— До обяд ще ти се обадя и ще ти го продиктувам.

Отвори вратата и докато помагаше на Монталбано да слезе, на вратата на полицейското управление се показа Мими Ауджело, който изведнъж спря, силно заинтригуван от сцената. Ингрид бързо се отдалечи, след като леко целуна по устата комисаря. Мими продължи да я наблюдава в гръб чак докато се изгуби от погледа му. Комисарят с мъка се качи на тротоара.

— Няма място, което да не ме боли — каза, минавайки покрай Ауджело.

— Виждаш ли какво става, когато нямаш тренинг? — попита го той с усмивчица.

Комисарят щеше да му счупи зъбите с юмручния си удар, но се изплаши, че ще нарани твърде много ръката си.

— И така, Мими, слушай ме внимателно, без обаче да се разсейваш при шофирането. Вече едното ми рамо и без това е извън строя, не бих искал да повредя и другото. И най-вече не ме прекъсвай с въпроси, защото иначе губя логическата връзка. Ще ми ги зададеш накрая, всичките наведнъж. Съгласен ли си?

— Съгласен съм.

— И не ме разпитвай как съм открил определени неща.

— Съгласен.

— И без ненужни подробности, съгласен?

— Съгласен. Преди да започнеш, може ли да ти задам един въпрос?

— Само един.

— Освен ръката, да не си си ударил и главата?

— Накъде биеш?

— Досадно ми е непрекъснато да ме питаш дали съм съгласен. Да не си се вманиачил? Заявявам, че съм съгласен с всичко, дори и с нещата, за които нищо не знам. Така добре ли е? Започвай.

— Госпожа Маргерита Грифо е имала брат и сестра Джулиана, която живеела в Трапани, била е начална учителка.

— Мъртва ли е?

— Виждаш ли? Виждаш ли? — подскочи комисарят. — А ми беше обещал! Освен това ми задаваш някакъв тъп въпрос! Разбира се, че е умряла, след като казвам „имала“ и „живеела“!

Ауджело не гъкна.

— Маргерита не си е говорела със сестра си от моминските им години заради наследствени спорове. Един ден обаче двете сестри започват да се чуват. Когато Маргерита разбира, че Джулиана е на смъртно легло, отива да я види със съпруга си. Оказано им е гостоприемство в дома на Джулиана. С умиращата от незапомнени времена живее нейна приятелка, госпожица Баери. Семейство Грифо разбират, че в завещанието си Джулиана е оставила на сестра си бивш обор с малко прилежаща земя в местност край Вигата, наречена Мавъра — там, където отиваме сега. Било е просто някакъв жест, защото това наследство няма никаква стойност. В деня след погребението, когато семейство Грифо все още са в Трапани, някакъв човек се обажда, казвайки, че е заинтересуван от бившия обор. Този тип не знае, че Джулиана е мъртва. Тогава госпожица Баери му дава Алфонсо Грифо. И прави добре, защото съпругата му е вече новата собственица. Двамата говорят по телефона. Отговорите на Алфонсо относно съдържанието на телефонния разговор са уклончиви. На съпругата си казва само, че му се е обадил някакъв мъж, който живее в тяхната кооперация.