Андреа Камиллери - Екскурзия в Тиндари

— Къде държи картините си?

— В сейф. Вкъщи окачва само репродукции.

След ново кратко мълчание Ауджело попита предпазливо:

— Ти какво направи с Ингрид?

Монталбано се наежи.

— Мими, не е разговор, който ми харесва.

— Питам те само дали си узнал нещо за Ваня, съпругата на Ингро.

— Ингрид е била наясно, че Ваня има любовник, но не е знаела името му. Всъщност не свързва приятелката си с убийството на Нене Санфилипо. Така или иначе, Ваня е заминала за Румъния, за да се види с баща си, който е болен. Тръгнала е, преди да убият любовника й. — Почти бяха пристигнали до полицейското управление. — Така, само от любопитство питам: прочете ли романа на Санфилипо?

— Повярвай ми, нямах време. Само го прелистих. Любопитен е — има добре и зле написани страници.

— Ще ми го донесеш ли днес следобед?

Влизайки, забеляза, че в телефонната централа седеше Галуцо.

— Къде е Катарела? От сутринта не съм го виждал.

— Комисарю, повикаха го в Монтелуза за някакъв опреснителен курс за компютрите. Ще се върне тази вечер към пет и половина.

— Тогава как ще процедираме? — попита отново Ауджело, който беше последвал шефа си.

— Слушай, Мими… Получих от началника на полицията заповед да се занимавам само с дребните случаи. Убийството на семейство Грифо и Санфилипо според теб голям или малък случай е?

— Голям. Доста голям.

— Следователно не е наше задължение. Подготви ми рапорта до началника, в който само опиши фактите, но, моля те, не това, което мисля аз. Така той ще възложи задачата на шефа на оперативно-следствения отдел, ако междувременно му е минала дрискавицата или каквото е.

— И ще им поднесем наготово случай като този? — реагира Ауджело. — Онези дори няма да ни благодарят!

— Държиш ли много на благодарността? По-скоро опитай да съчиниш добре рапорта. Утре сутринта ми го донеси, за да го подпиша.

— Какво означава, че трябва да го съчиня добре?

— Че трябва да го подправиш с изрази от типа на: „отивайки на мястото“; „и затова“; „от което се заключава“; „но въпреки това“. Така с техния начин на изразяване ще се почувстват в свои води и ще вземат случая под внимание.

Монталбано повика Фацио.

— Има ли новини за Япикину?

— Никакви, все така официално си остава укриващ се от правосъдието.

— Как е онзи, безработният, който се самозапали?

— По-добре е, но все още животът му е в опасност.

Гало пък дойде да му разкаже за група албанци, които били избягали от концентрационния, тоест бежанския лагер.

— Открихте ли ги?

— Нито един, комисарю. Нито пък някога ще ги открием.

— Защо?

— Защото това са бягства, съгласувани с други албанци, които отдавна са се устроили тук. Един колега от Монтелуза твърди, че има албанци, които бягат, за да се върнат в Албания. В края на краищата са си дали сметка, че вкъщи са се чувствали много по-добре. По един милион на калпак, за да дойдат, и по два, за да се върнат. Каналджиите винаги печелят.

— Какво е това, някакъв виц ли?

— На мен не ми се струва да е виц — каза Гало.

След това телефонът звънна. Беше Ингрид.

— Обаждам се, за да ти дам телефона на Ваня.

Монталбано го записа. И вместо да му каже дочуване, Ингрид продължи:

— Говорих с нея.

— Кога?

— Преди да ти се обадя. Разговорът ни беше дълъг.

— Искаш ли да се видим?

— Да, по-добре ще бъде. Вече съм с кола, върнаха ми я.

— Чудесно, така ще ми смениш и превръзката. Нека се срещнем в един часа в гостилница „Сан Калоджеро“.

Имаше нещо, което не му харесваше в гласа на Ингрид, звучеше му разтревожена.

Сред останалите качества, с които Господ беше надарил шведката, тя притежаваше и това на точността. Влязоха и първото нещо, което комисарят видя, беше двойката, седнала на маса за четирима — Мими и Беба. Ауджело веднага се изправи. Въпреки че по природа физиономията му беше на човек непукист, сега леко се беше изчервил. Направи жест, с който да покани комисаря и Ингрид. Сцената отпреди няколко дни се повтори в обратен ред.

— Не искаме да ви безпокоим… — каза лицемерно Монталбано.

— За какво безпокойство говорим! — отвърна Мими като още по-голям лицемер.

Жените се усмихнаха и се представиха взаимно една на друга. Размениха си искрени и приветливи усмивки, а комисарят благодари на Бога за това, защото да се храниш с две жени, които не се понасят, можеше да се окаже трудно изпитание. Но набитото око на ченгето Монталбано забеляза и нещо друго, което го обезпокои — усещаше се, че между Мими и Беатриче има леко напрежение. Или неговото присъствие ги смущаваше? И четиримата си поръчаха еднакви ястия: ордьовър с морски дарове и огромен поднос с риба на скара. По средата на една от сардините Монталбано се убеди, че между заместника му и Беба, изглежда, е имало лека караница, прекъсната от тяхното идване. Исусе! Трябваше да се направи така, че двамата да станат от масата сдобрени. Беше задействал мозъка си в търсене на някакво разрешение, когато видя Беатриче да поставя леко ръката си върху тази на Мими. Ауджело погледна момичето. Момичето погледна Мими. За няколко мига очите на единия потънаха в очите на другия. Мир! Бяха се сдобрили! Комисарят преглътна с лекота храната си.