Андреа Камиллери - Екскурзия в Тиндари

— Хм… — каза колебливо Ингрид.

— Виж, момчето е признало, че е направило грешка. И има право, защото със сигурност е загубило работата си. А докторът отпраща съпругата си, тъй като се бои от клюките и последствията… Представи си, че двамата ги обземе лудост и им хрумне да избягат заедно… за Ингро е било по-добре да им отнеме тази възможност.

От погледа, който Ингрид му хвърли, Монталбано разбра, че изобщо не е успял да я убеди с разсъжденията си. Но тъй като тя беше това, което е, не му зададе повече въпроси.

Дори и след като Ингрид си тръгна, остана да седи на верандата. От пристанището излизаха риболовните корабчета за нощния си улов. Не искаше да мисли за нищо. В един момент чу хармоничен и много близък звук. Някой си подсвиркваше. Кой ли беше? Огледа се наоколо. Нямаше никого. Това беше той! Той беше човекът, който си свирукаше! Веднага щом го осъзна, повече не успя да го повтори. Сякаш имаше моменти, в които личността му се раздвояваше, и тогава беше способен и да си подсвирква. Напуши го смях.

— Доктор Джекил и господин Хайд 21 21 В едноименния си роман Робърт Стивънсън разказва как добронамерените експерименти на доктор Джекил го превръщат в жестокия господин Хайд. Историята е символ на раздвоението на личността. — Б.р. — прошепна и продължи: — Доктор Джекил и господин Хайд. Доктор Джекил и господин Хайд.

На третия път вече не се смееше. Напротив, дори беше станал твърде сериозен. Челото му леко се беше изпотило. Напълни чашата си с уиски.

— Комисерийо! Хей, комисерийо, комисерийо! — викаше Катарела, тичайки подире му. — Още от вчера трябва да ви предам лично и пирсонално едно писмо, което ми даде адвокат Гутадауро и ми каза, че трябва да ви го предам лично и пирсонално!

Извади го от джоба си и му го подаде. Монталбано го отвори.

Уважаеми комисарю, особата, която и вие познавате, моят клиент и приятел, изрази намерението си да ви напише това писмо, за да изрази мотивите си за своето нарастващо възхищение по ваш адрес. След това промени мнението си и ме помоли да ви предам, че ще ви се обади по телефона. Уважаеми комисарю, моля ви да приемете моите изпълнени с уважение към вас поздрави.

Накъса го на парченца и влезе в кабинета на Ауджело. Мими седеше на бюрото си.

— Пиша рапорта — каза.

— Зарежи го — отвърна Монталбано.

— Какво става? — попита разтревожено Ауджело. — Физиономията ти не ми вдъхва никакво доверие.

— Донесе ли ми романа?

— Този на Санфилипо ли? Да.

И посочи един плик върху бюрото. Комисарят го взе и го пъхна под мишница.

— Какво ти е? — настоя Ауджело.

Монталбано не му отговори.

— Връщам се в Маринела. Не ми се обаждайте. Ще дойда в полицейското управление към полунощ. И всичките до един ви искам тук.

Веднага щом излезе от полицейското управление, огромното желание, което имаше да побърза да се затвори в Маринела и да чете, внезапно се изпари, както прави понякога вятърът — връхлита и изкоренява дървета, а в следващия момент изчезва, все едно никога не го е имало. Качи се на колата и се насочи към пристанището. Като приближи, спря и слезе, вземайки плика със себе. Истината беше, че му липсваше кураж, боеше се, че в думите на Нене Санфилипо ще открие потвърждение на идеята, която беше минала през главата му, след като Ингрид си тръгна. Затътри се бавно чак до фара и седна върху плоската скала. Тръпчивият аромат от мазната застояла вода и зеления мъх, който растеше в ниските части на скалите, които морето облизваше, беше много силен. Погледна си часовника — оставаше още час и нещо, преди да се мръкне, и ако искаше, можеше да започне да чете и тук. Но все още не се чувстваше готов, сърце не му даваше да го направи. Пък и ако накрая писанията на Санфилипо се окажеха бомбастична глупотевина, родена от дребнавата фантазия на някакъв аматьор с претенции да напише роман само защото в началното училище са го научили как красиво да изписва ченгелчетата? Които, между другото, сега дори не им ги преподават. Това негово малодушие, ако изобщо имаше нужда от потвърждение, беше още един знак, че годинките започваха да му тежат. Колебанието му обаче — да държи в ръка тези страници, без да се реши дали да ги прочете — му докара смъдене, нещо като сърбеж по кожата. Може би беше по-добре да отиде в Маринела и да започне да ги чете на верандата. Там също щеше да диша морски въздух.

Още от пръв поглед разбра, че Нене Санфилипо, за да скрие онова, което в действителност имаше да казва, беше прибегнал до същата система, използвана и при видеозаписа на голата Ваня. Лентата там започваше с двайсетина минути от филма „Бягството“, а тук на първите страници беше преписан откъс от известния роман „Аз, роботът“ на Азимов.