Андреа Камиллери - Екскурзия в Тиндари

— И за какво се разказва в романа?

— Това е историята на младия робот Делта 32, който се влюбва в друг робот, Гама 1024, която пък е съпруга на известния в целия свят робот Бета 5, защото е способен да подменя развалените части на роботите с нови. Роботът хирург, наричайки го така, е човек, пардон, робот, който винаги се нуждае от пари, защото има мания към скъпите картини. Един ден затъва в задължение, което не може да изплати. Тогава друг робот престъпник, който стои начело на някаква банда, му прави предложение. А именно че те ще му дадат всичките пари, от които се нуждае, стига да започне да прави нелегални трансплантации на клиенти, които те ще му водят, клиенти от върховете, богати и властимащи, които нямат време и желание да си изчакат реда. Тогава роботът професор пита откъде ще се снабдяват с необходимите части за смяна и как би могло да пристигат навреме. Обясняват му, че това не е проблем, защото са в състояние да намерят резервните части. Но как? Разбивайки робот, който отговаря на изискванията, за да се свали от него необходимото. След това бракуваният робот се изхвърля в морето или се погребва под земята. Босът, който се казва Омикрон 1, го уверява, че могат да обслужат всеки един клиент. Обяснява му също, че по всички краища на света има затворници — в местата за лишаване от свобода, в специалните лагери. А във всеки един от тези лагери има по един техен робот. В близост до тези места има и площадка за кацане. Омикрон 1 продължава, казвайки му, че тук те представляват само една минимална част от организацията, която действа из цял свят, защото се е глобализирала. И Бета 5 приема. Исканията на Бета 5 ще бъдат докладвани на Омикрон 1, който на свой ред ще ги предава на Делта 32, който пък, служейки си с много модерна интернет система за връзка, ще ги представя на вниманието на така наречените оперативни служби. На това място романът свършва. Нене Санфилипо не е имал възможността да напише финала. Финала вместо него го е написал Омикрон 1.

Ауджело дълго размишлява върху казаното, виждаше се, че все още не всички значения на онова, което му беше разказал Монталбано, успяваха да му се изяснят. След това ги проумя, пребледня и попита с нисък глас:

— Може би и роботи деца, естествено.

— Естествено — потвърди комисарят.

— И как продължава историята според теб?

— Трябва да изходиш от това, че онези, които са организирали трафика, имат ужасяваща отговорност.

— Разбира се, за смъртта на…

— Не само за смъртта, Мими. Също и за живота.

— Живота?

— Разбира се, за живота на онези, които са се подложили на операцията. Платили са страховита цена, но не говоря за пари, а за смъртта на друго човешко същество. Ако нещата се раздухат, с тях е свършено, където й да се намират — начело на правителство, икономическа империя, банков гигант. Името им е окаляно завинаги. Затова според мен нещата са се развили по следния начин. В един прекрасен ден някой се е натъкнал на връзката между Санфилипо и съпругата на професора. От този момент нататък Ваня представлява опасност за цялата организация. Тя е евентуалната брънка от веригата между хирурга и мафиотската организация. Двете неща трябва да останат напълно разделени. Какво да се направи? Да убият Ваня? Не, защото професорът би се озовал в центъра на полицейското разследване и благодарение на черната хроника — изтипосан във всички вестници… Най-приемливо е да се ликвидира централата във Вигата.

Като начало обаче казват на професора за изневярата на съпругата му, така той ще може да разбере от реакцията на Ваня дали тя е в течение на нещо. Но Ваня не знае нищо. Затова е върната в родината си. Организацията заличава всички следи, които могат да отведат до нея — семейство Грифо, Санфилипо…

— Защо не убият и професора?

— Защото все още може да им служи. Името му, както казват в рекламата, е гаранция за клиентите. Изчакват, за да видят как ще се развият нещата. Ако се развият добре, ще го върнат да практикува, в противен случай ще го убият.

— А ти какво мислиш да правиш?

— Какво бих могъл да направя? Нищо засега. Отивай си у дома, Мими. И благодаря. Фацио все още ли е в Сантоли?

— Да. Очаква моето обаждане.

— Звънни му и му кажи, че може да върви да спи. Утре сутринта ще решим как да продължим наблюдението.

Ауджело се обади на Фацио. След това каза:

— Отива си вкъщи. Нищо ново не се е случило. Професорът е сам. Гледа телевизия.

В три през нощта, след като си сложи дебело яке, защото навън беше студено, се качи в колата и потегли. Накара Ауджело да му обясни, преструвайки се, че го прави просто от любопитство, къде точно е разположена вилата на Ингро. Докато пътуваше, размишляваше върху начина, по който Мими се държа, след като му разказа историята с трансплантациите. Реакцията му го беше докарала направо до болестно състояние — Ауджело първо пребледня, но след това не изглеждаше чак толкова впечатлен. Самоконтрол? Липса на чувствителност? Не, разбира се, причината беше много проста — разликата във възрастта. Той беше на петдесет, а Мими на трийсет. Ауджело беше вече готов за 2000 година, докато той никога нямаше да бъде. В това се състоеше всичко. Ауджело, естествено, знаеше, че навлиза в епоха на безмилостни престъпления, извършени от анонимни лица, които имаха сайт, адрес в интернет или там както го наричаха, но никога лица, чифт очи, изражение. Не, вече беше твърде стар.