Андреа Камиллери - Екскурзия в Тиндари

Спря на около двайсетина метра от вилата и след като загаси фаровете, замръзна на място. Разгледа внимателно с бинокъла. През прозорците не се процеждаше нито лъч светлинка. Професор доктор Ингро, изглежда, беше отишъл да си легне. Излезе от колата и се приближи с тихи стъпки към градинската врата. Остана неподвижен още десетина минути. Никой не излезе от сянката, за да го попита какво иска. С джобното си електрическо фенерче разгледа ключалката на вратата. Нямаше аларма. Възможно ли бе? След това разсъди, че професор Ингро нямаше нужда от охранителни системи за сигурност. С приятелствата, които поддържаше, само на някой луд можеше да му мине през ума да тръгне да му обира вилата. Трябваше му само миг, за да отвори градинската врата. Забеляза обширна алея, обградена от двете страни с дървета. Изглежда, градината се поддържаше в идеален ред. Нямаше кучета, иначе вече трябваше да са го нападнали. С шперца отвори съвсем лесно и входната врата. Влезе в просторно преддверие, което водеше към хол със стъклени стени и към другите стаи. Спалните бяха на горния етаж. Заизкачва се по луксозно стълбище, покрито с дебел и мек мокет. В първата спалня нямаше никого. В съседната обаче — да, някой дишаше тежко. С лявата си ръка заопипва да намери електрическия ключ, а в дясната държеше пистолета си. Не успя да открие ключа навреме. Абажурът върху едното нощно шкафче светна.

Професор доктор Ингро лежеше в кревата напълно облечен, включително с обувките. Не демонстрира никакво учудване, че вижда в стаята си непознат мъж, още повече въоръжен. Беше ясно, че го очакваше. Във въздуха се носеше миризма на застояло, пот и гранясало. Професор Ингро не беше вече човекът, когото комисарят си спомняше от онези два или три пъти, когато го беше виждал по телевизията. Сега беше брадясал, със зачервени очи и разчорлени коси.

— Решихте да ме убиете ли? — попита полугласно.

Монталбано не отговори. Все още стоеше неподвижно на вратата, а ръката, в която държеше пистолета, беше отпусната покрай тялото му, но така, че оръжието да се вижда добре.

— Правите голяма грешка — каза Ингро. Протегна ръката си към нощното шкафче (Монталбано го разпозна, защото го беше виждал във видеозаписа с голата Ваня), взе чашата, която стоеше върху него, и отпи голяма глътка вода. Разля малко върху себе си, защото ръката му трепереше. Остави чашата и заговори отново: — Все още мога да ви бъда полезен. — Стъпи с краката си на пода. — Къде ще намерите друг такъв способен като мен?

„Вероятно по-способен — не, но по-честен — да“ — помисли си комисарят, но не каза нищо. Остави Ингро да се пържи на собствения си огън. Но може би беше по-добре да му даде някакъв подтик. Професорът се беше изправил на крака, а Монталбано много бавно повдигна пистолета си и го насочи към главата му.

Тогава сякаш на доктора му отрязаха невидимата нишка, която го държеше, и той падна на колене, протягайки умолително ръце:

— Милост! Милост!

Милост? Същата, която имаше към онези, които беше поискал да бъдат заколени, точно така, заколени!?

Професорът плачеше. От сълзите и слюнките брадата му започна да блести. Това ли беше персонажът от романа на Джоузеф Кондрад, който си беше представял?

— Мога да ти платя, ако ме пуснеш да избягам — промърмори. — Сложи ръката си в джоба, извади оттам връзка ключове, подаде я на Монталбано, който дори не помръдна. — С тези ключове… можеш да вземеш всичките ми картини… цяло състояние са… ще станеш богат…

Монталбано не успя повече да се въздържи. Направи две крачки напред, повдигна крак и ритна професора в лицето, който падна назад, като този път успя да изкрещи:

— Не! Не! Това не!

Държеше лицето си с ръце, а кръвта от счупения му нос се процеждаше между пръстите му. Монталбано повдигна отново крак.

— Това е достатъчно — каза глас зад гърба му.

Обърна се светкавично. На вратата бяха Ауджело и Фацио, и двамата с пистолети в ръка. Погледнаха се в очите и се разбраха. Тогава започна театърът.

— Полиция — каза Мими.

— Видяхме те да влизаш, престъпнико! — каза Фацио.

— Искаше да го убиеш, а? — издекламира Ауджело.

— Хвърли пистолета! — заповяда Фацио.

— Не! — изкрещя комисарят. Сграбчи за косите Ингро, дръпна го нагоре и опря пистолета си в слепоочието му. — Ако не си тръгнете, ще го убия!

Така де, сцената беше гледана не един и два пъти в американските филми, но им доставяше удоволствие заради начина, по който я импровизираха. На това място, като по сценарий, беше ред на Ингро да говори.