Андреа Камиллери - Екскурзия в Тиндари

Нужни му бяха два часа, за да изчете всичко, и колкото повече се приближаваше към края, все по-ясно разгадаваше написаното от Нене Санфилипо и все по-често ръката му се протягаше към бутилката с уиски.

Романът беше недовършен, прекъсваше по средата на изречението. Но и това, което успя да прочете, му стигаше. Усети силно гадене, което тръгна от горната част на стомаха и когато достигна гърлото му, го сграбчи в ноктите си. Едва се удържа, докато тичаше към банята. Коленичи пред тоалетната чиния и започна да повръща. Изкара току-що изпитото уиски, след това храната, която беше изял през деня и вчера, както и другата — от завчера, и докато клечеше с изпотена и вече почти изцяло напъхана в тоалетната чиния глава, му се стори, че повръща без прекъсване цял живот, отивайки все по-назад във времето, чак до кашата, която са му давали, когато е бил дете, а когато се освободи и от майчиното си мляко, продължи да повръща горчива отрова, жлъч и чиста омраза.

Успя да се изправи, като се вкопчи в мивката, но едва се държеше на краката си. Беше сигурен, че започва да вдига и температура. Напъха главата си под пуснатата чешма.

„Вече съм твърде стар за този занаят.“

Просна се в леглото и притвори очи.

Съвсем за кратко остана в тази поза. Надигна се, главата му се въртеше, но сляпата ярост, която го беше обзела, започваше да се видоизменя в ясна решителност. Обади се в полицейското управление.

— Ало? Ало? Това е полицейското управление на…

— Катаре, Монталбано съм. Прехвърли ме на господин Ауджело, ако е там.

Там беше.

— Кажи, Салво.

— Слушай ме внимателно, Мими. Още сега ти и Фацио вземете една кола, но в никакъв случай служебна, и отивайте в зоната на Сантоли. Искам да знам дали вилата на доктор Ингро е охранявана.

— От кого?

— Мими, не ми задавай въпроси. Ако се охранява, със сигурност не е от нас. Трябва да разберете дали докторът е сам, или с компания. Не бързайте, използвайте всичкото време, което ви е необходимо, за да сте сигурни в онова, което виждате. Бях наредил всички в полунощ да са в управлението. Контразаповед — вече няма нужда да идват. Когато приключите в Сантоли, освободи Фацио и ела тук, в Маринела, за да ми разкажеш какво е положението.

Затвори и телефонът звънна. Беше Ливия.

— Как е възможно, по това време вече си вкъщи! — попита.

Беше доволна, дори повече от доволна, и щастливо учудена.

— Ами ти, като знаеш, че по това време не съм си вкъщи, защо ми се обаждаш?

Отговори на въпроса с въпрос. Но имаше нужда да печели време, иначе Ливия, както добре го познаваше, щеше да се усети, че нещо не е наред с него.

— Знаеш ли, Салво, от час или горе-долу толкова усещам нещо странно. Никога преди не ми се е случвало, или по-точно не по такъв фрапиращ начин. Трудно ми е да ти го обясня.

Сега Ливия беше тази, която печелеше време.

— Поне опитай.

— Ех, сякаш съм там.

— Извинявай, но…

— Имаш право. Слушай, когато влязох у дома, не видях моята трапезария, а твоята, тази в Маринела. Уф, не е точно така, това си беше моята стая, разбира се, но временно беше заприличала на твоята.

— Както се случва в сънищата.

— Да, нещо подобно. От този момент се чувствам раздвоена. Хем съм в Бокадасе, хем съм и с теб в Маринела. Много е… много е хубаво. Обадих ти се, защото бях убедена, че ще те открия.

За да не попадне в плен на емоцията, Монталбано се опита да го обърне на майтап.

— Факт е, че ти си любопитна.

— За какво?

— Как е устроен домът ми.

— Но след като го… — реагира Ливия.

Спря. Спомни си изведнъж за играта, която той й предложи — отново да се сгодят и да започнат всичко отначало.

— Ще ми е приятно да я опозная.

— Защо не дойдеш?

Не беше успял да овладее гласа си и от устата му беше излязъл един конкретен въпрос. Ливия го забеляза.

— Какво става, Салво?

— Нищо. Хващаш ме в лошо настроение. Тежък случай за разследване.

— Наистина ли искаш да дойда?

— Да.

— Утре следобед ще хвана самолета. Обичам те.

Трябваше да убие по някакъв начин времето, докато чакаше Мими. Не му се ядеше, въпреки че в стомаха му не беше останало нищо. Ръката му почти против волята му се пресегна и взе някаква книга от лавицата. Погледна заглавието й: „Тайният агент“ от Джоузеф Конрад. Спомняше си само, че му беше харесала, но не му идваше на ум нищо друго от нея. Често се случваше да прочете първите редове или края на някой роман и в паметта му да се отвори малка кутийка, от която започваха да излизат героите, ситуациите, изреченията. „Господин Верлок излезе рано сутринта и остави магазина под надзора на зет си.“ 22 22 Преведените цитати са от изданието на „Труд“, преводач В. Молев. — Б.пр. Започваше така, но тези думи нищо не му говореха. „Той отминаваше по пълната с хора улица незабелязан, но смъртоносен — като чумата.“ Това беше последното изречение от книгата, което обаче му каза много. В съзнанието му се върна и друго от същата книга: „Без жалост към нищо на земята, дори и към самите себе си, готови да използват смъртта в името на добруването на човечеството…“. Постави набързо томчето на мястото му. Не, ръката не беше реагирала независимо от мисълта, разбира се, че беше водена несъзнателно от самия него и от онова, което таеше в душата си. Седна във фотьойла и пусна телевизора. Първият кадър, който видя, беше със затворници от някакъв лагер, но не от епохата на Хитлер, а в наши дни. Някъде по света, но не се разбираше къде точно, защото лицата на всички хора, преживяващи страх, са еднакви. Изключи апарата. Излезе на верандата и остана да гледа морето, опитвайки се да диша със същия ритъм на прибоя.