Карин Фоссум - Който се страхува от мечки…

— Не е далеч от истината — сухо отбеляза Карстен. — Чудя се дали той й е казал нещо, преди да я убие, или просто се е спуснал върху нея и я е халосал по главата. Тя на прага ли лежеше?

— Да.

— С глава върху стълбите или в коридора?

— Върху стълбите.

— Значи той е влязъл в къщата й — съобрази Карстен. — Сигурно е търсел шоколад.

— Ако я беше помолил, тя щеше да му даде.

— Ерки не моли, той просто си взема. Не е тайна за никого.

Вратата се отвори и всички подскочиха от ужас. На прага се появи Маргюн.

— Ама че добре си прекарвате тук!

Тя изгледа групичката момчета, притихнали в благоговейно мълчание, докато дъвчеха шоколада. Как да каже човек, че не могат да създадат уют и атмосфера дори на това бездушно място. Маргюн се досети с какво се занимават, но въпреки това се почувства горда с тях.

— Кой разказва приказка?

Тя премига невинно с очи. Всички забиха погледи в пода. Поникнаха им криле, дори Карстен запърха с мигли.

— Ще ви почерпя с кока-кола.

Тя отново изчезна.

Каник също се замисли за убийството заради вътрешна потребност, докато кръвната му захар бавно се покачи до приемливи стойности и той усети приятната замаяност, която единствено лакомствата бяха в състояние да му осигурят. Те разливаха по тялото му сладостна умора и лека отпуснатост като слаб наркотик. В опиянението той намираше начин да си почине. Нямаше представа от какво, но не можеше да се насити на усещането.

— Сигурно ще ни донесе само „Кола Лайт“ — въздъхна той и накъса пакетчето с дъвки. Всяко хлапе получи по една. Щедростта на Каник днес направо нямаше граници.

Убийството на Халдис ги сплоти по необичаен за тях начин. Обикновено представляваха доста разединена и конфликтна група, където всеки гледа да надхитри другия и да задържи жалката си позиция в малкото отритнато общество. Момчетата вече не мечтаеха за светло бъдеще с изключение на Симон. Богатият му чичо му бе обещал да го вземе в имението си. Там разполагал с трийсет галопиращи коня. Но първо чичото трябваше да излежи четиримесечната си присъда за неизрядности в счетоводството. Не искал да вземе момчето, преди да си е изтърпял наказанието. Двамата щели да започнат отначало и нищо нямало да попречи на щастието им.

Маргюн се появи с диетична кока-кола и поднос с чаши.

— Внимавайте да не я разлеете по пода, момчета.

Тя стрелна Каник с предупредителен поглед. Маргюн изобщо не умееше да се кара на хлапетата. Те си бяха нейните деца и тя ги обичаше. Всеки опит да им дръпне някое конско се спукваше като балон. Хлапетата я обожаваха, защото единствено тя проявяваше искрена загриженост за тях. Наистина и другите служители като Турлайф, Инга и Рихард си вършеха съвестно работата, но те бяха млади и искаха да се преориентират към по-престижна професия. За тях момчетата представляваха непроходим терен, който се налагаше да атакуват възможно най-бързо. А Маргюн скоро щеше да се пенсионира. Наближаваше шейсет години и вече не търсеше друга кариера. Някога се бе озовала в тази отвратителна сграда, покрита със сиви азбестови плочи, където из стаите се разнасяше миризма на застоял, задушен въздух. Маргюн обичаше това място, както хората обичат мухлясалото кътче в мазето, защото не ги напуска надеждата, че някой ден ще намерят там нещо ценно сред струпаните вехтории. Децата усещаха любовта й към тях. Само Симон не съумяваше да си направи сам изводите, та питаше останалите, но поне вярваше на думите им.

Карстен сипа на всички от бутилката с кока-кола и им раздаде чашите. Челюстите на хлапетата се движеха ритмично, обработвайки дъвките. Каник отново погледна крадешком към килима, чудейки се дали да раздаде на момчетата и другите лакомства, или да си ги запази за черни дни. Днес бе преживял звездния си миг, а до следващия път може да мине доста време.

— Къде е сега Халдис? — попита Поле, когато Маргюн излезе.

Името му всъщност беше Пол Теодор и го бяха настанали в дома по погрешка. Само че никой друг освен него не го знаеше. В бъдеще го очакваше значително обезщетение в размер на няколко милиона. Тази мисъл му даваше сили да живее.

— Сигурно в моргата — предположи Каник и отпи от кока-колата. — В някой фризер.

— В хладилен шкаф — поправи го Карстен. — Нали трябва да направят аутопсия на трупа. Ако е замръзнала, няма как да я режат.

— Да я режат ли? — попита Симон с почернели от страх очи.

Карстен сложи ръка на рамото му.

— Когато някой умре, разпарят трупа му, за да разберат от какво е починал.