Карин Фоссум - Който се страхува от мечки…

— Птицата се строполи в краката ми като чувал със захар. В гората нямаше жива душа, но ме обзе ужасното усещане, че наблизо някой дебне. Познавате ме. Постоянно ходя из гората. Винаги предчувствам бедствията. Сигурно защото се подвизавам в средите на животните.

Пое си дъх, доволен от поставеното драматично начало. Симон го зяпаше в устата. Никой не смееше дори да въздъхне от страх Каник да не изгуби нишката на разказа си.

— Зарязах враната на земята и поех към стопанството на Халдис — той се обърна към Сиверт, единайсетгодишен хлапак с обсипано с лунички лице и плитка на тила. — Там цареше необичайна тишина. Халдис винаги става рано, затова отидох да я навестя. Реших да си поискам чаша сок или нещо такова. Не се виждаше жива душа, но завесите бяха разтворени и аз си помислих, че тя сигурно е седнала да чете вестник с чаша кафе в ръка, както обикновено.

Ян Фарща с прозвището Яфа погледна Каник в очите, изгарящ от нетърпение да чуе продължението.

— А и се надявах да си изпрося филия ръчно приготвен хляб с домашно сирене — продължи Каник. — Веднъж Халдис ме почерпи с осем филии, но този път не получих нито една.

Премига при мисълта за болезнения спомен.

— Стига отклонения! — извика Карстен и погледна към бонбоните с аромат на мока върху килима: неговата отплата за историята.

— Забелязах я веднага щом заобиколих кладенеца. Казвам ви, момчета — едва преглътна той, — тази гледка ще ме преследва до края на живота ми.

— Добре де, ама какво видя !

Гласът на Карстен премина във фалцет. Единствено по неговото лице се бяха появили наченки на мустаци над устните и на младежки пъпки около ноздрите.

— Видях трупа на Халдис Хурн! — напевно издекламира Каник и си отдъхна, защото често забравяше да диша. — Просната по гръб на прага, със забита в окото й мотика. От дупката течеше истинска мозъчна маса. Впрочем прилича на овесена каша. — Очите му внезапно добиха отнесен блясък.

— Какво представлява мозъчната маса? — тихо се поинтересува Симон.

— Ами мозък — потиснато обясни Карстен.

— Но мозъкът не е течност, нали?

— Напротив, тече като разпран. Нямал си представа, нали, че между ушите ти има течност, рядка като супа?

Симон дръпна конец от ризата си и не се отказа, докато не го откъсна.

— Веднъж съм виждал мозък в стъклен съд. Изобщо не течеше.

Гласът му звучеше сърдито, но и малко изплашено, защото Симон се осмели да надигне глава в компанията на опитните си приятели. Когато си най-малкият, няма какво толкова да се направи.

— Не е бил в течно състояние, разбира се, аматьор такъв. Нали е бил фиксиран. Тогава заприличва на гъба и може да се реже на тънки резени. Гледал съм по телевизията.

— Какво означава фиксиран? — отново попита Симон.

— Втвърден — обясни Карстен. — Поливат го с вещество, което го втвърдява. С мозъка на Каник няма да им се наложи да го правят. Той отдавна е закърнял.

— Престани! Остави Каник да довърши!

Този път го прекъсна Филип. Ако двамата започнат да се препират, останалите никога няма да чуят края на историята. А и Маргюн може да влезе всеки момент. Не че тя си прави илюзии. Много добре знае колко „съвестно“ момчетата спазват забраните й. Въпросът е колко време ще им даде и колко подробности ще успеят да чуят.

Каник изчака с търпението на свещеник, като същевременно поглеждаше крадешком към наградата си върху леглото. Взе решение първо да изяде бонбоните с аромат на мока.

— Тялото вече бе започнало да се разлага — продължи разказа си той, като натърти на разлага .

— Какво? — Карстен издуха въздуха през носа си. — Я посмали малко! Отнема няколко дни, преди трупът да започне да се разлага. Щом Ерки дори не е успял да избяга, няма как да си въобразяваш…

— Знаеш ли колко горещо беше в гората? — Каник се хвърли напред в леглото, а гласът му трепереше от негодувание. — В такава жега трупът се разлага за минути.

— Нямаш представа какво говориш. Ще попитам ченгетата, ако се появят. Но ти едва ли си толкова важен свидетел, Каник, иначе отдавна щяха да са дошли.

— Шерифът обеща да минат оттук.

— Ще я видим тази работа. Я зарежи тези приказки за разлагането, защото няма да се вържем. А и съм си платил за истината.

— Добре! Мога да прескоча най-неприятните подробности. Все пак между нас има малки деца. Ще се върна на мотиката…

— Каква беше тя? — обади се отново Филип.

— От онези, с които се копае земята, когато вадиш картофи или плевиш. Приличаше на брадва, с по-дълга дръжка. По принцип не се различаваше много от брадва, защото главата на Халдис беше почти срязана наполовина, а окото й се бе отделило от лицето и висеше над бузата й на тънка кожна нишка и…