Карин Фоссум - Който се страхува от мечки…

— Много филми си гледал — изпуфтя отегчено Карстен. — Я по-добре ни разкажи за Ерки — помоли той.

— Кой е Ерки? — отново полюбопитства Симон. Той не беше от града и постъпи наскоро в дома.

— Страшилището на гората — ухили се Карстен, докато чоплеше една пъпка. — Сигурно ще му се размине. Винаги става така. Нали е луд за връзване, а лудите не ги осъждат. Вкарват ги в психиатрични клиники и ги тъпчат с хапчета, а после пак ги пускат на свобода и те продължават да убиват. И усмирителна риза да му бяха сложили, щеше да убива със зъби.

— Кога ще го пускат? — разтревожено попита Симон.

— Той е на свобода, глупако. Още не са го намерили.

— Къде на свобода?

— Из гората.

Симон погледна изплашено през прозореца, над върховете на дърветата.

— Ерки е душевноболен, но това не значи, че е глупав — замислено отбеляза Каник. — Той също ме видя. Възможно е да реши да ме преследва. Всъщност трябваше да потърся защита от полицията.

Погледна момчетата угрижено, за да провери дали думите му са си постигнали ефекта; дали те осъзнават какво означава над теб да надвисне такава опасност. Да те преследва отмъстителна откачалка. Няма по-лошо от това.

— Уф, вече е офейкал надалеч. Както и ти каза, не е никак глупав. Как изглеждаше той? — поинтересува се Карстен. — Беше ли изцапан с кръв?

— Беше застанал зад едно дърво — тихо продължи Каник. — С много странно отпуснати встрани ръце и втренчен поглед. Има толкова необикновени очи. Чичо ми има гренландско куче, а очите на Ерки приличат на очите на тази порода кучета. Някак си бели като на мъртва риба.

Спомни си съдбоносния миг, когато, застанал в двора на Халдис с разтуптяно сърце, ужасено оглеждаше гората. Изведнъж видя странна фигура между стволовете на дърветата. Първоначално човекът не помръдна, но после се раздвижи и напред се наведе нещо черно. Едва тогава Каник различи лицето му — бяло лице с втренчен поглед. И самият дявол не би могъл да изплаши повече Каник. Той хукна като заек надолу по пътя. Искаше му се да захвърли куфара с лъка, но нямаше как, затова продължи да тича с него. Изобщо не погледна назад.

— Убивал ли е някого преди? — поиска да разбере Яфа, изостави позата „лотус“ и протегна изтръпналите си крака.

— Първо майка си, а после стареца горе до църквата — уверено обясни Каник. — И въпреки това се разхожда на свобода. Ужасно е хрумването на хората да построят такъв дом за малолетни — той обхвана стаята и двора с очи — в село, където върлува масов убиец.

— Тъпак такъв — наблегна на обидната дума Карстен. — Тази сграда си е съществувала тук още преди Ерки да полудее.

— Но защо тогава не го затворят? — попита боязливо Симон.

— Затвориха го, но той избяга. Сигурно е ударил пазача по главата и е откраднал ключовете.

Симон получи повече храна за размисъл, отколкото можеше да понесе. Незабележимо се присламчи към Карстен и се облегна на него.

— Не се притеснявай, Симон. Вратата е заключена — успокои го по-голямото момче.

— А и Ерки не е от хората, които се застояват на едно място. Не спира да броди. В момента сигурно е тръгнал за града, за да убие някого.

— Кого? — изхленчи Симон.

— Напълно случайно избран човек. Такива типове убиват хора, дори и да не ги мразят.

— Да, ама защо ги убиват?

— Принудени са. Въпрос на вътрешна потребност.

Симон искаше да помоли да му разяснят последното, за „вътрешната потребност“, но не му достигна смелост. Каник взе кутията с бонбоните с аромат на мока и ги отвори. Махна велпапето отгоре и щедро почерпи приятелите си. Новият му статус го въодушеви. Никога не се бе случвало някой да го слуша толкова дълго. Момчетата си взеха бонбони и помълчаха, докато премляскваха.

Карстен се ядосваше. Не можеше да преживее, че друг беше открил трупа. Защо глупак като Каник бе извадил такъв късмет? Той вече беше видял мъртвец, макар и да беше две години по-малък от Карстен, а и с наднормено тегло. Каник се оказа единственият в компанията, зърнал труп.

— Очите й бяха ли отворени? — сдържано попита той.

Каник се замисли, докато дъвчеше бонбона.

— Широко отворени. Само едното, де, което бе останало читаво.

Внезапно Филип се намеси:

— Разказаха ми за някакво момиче с кукла, която оживявала през нощта. Почнали да й растат нокти. Една сутрин момичето се събудило сляпо. През нощта куклата му била издраскала очите.

— Не говорим за видеофилми — ядосано изкрещя Каник, — а за самата действителност. Проблемът ти е, че не умееш да правиш разлика между реалност и въображение. Това е и причината да си тук, но едва ли си го проумял. — Каник затвори очи, за да се съсредоточи върху спомените си. — В очите й се четеше ужас, сякаш бе видяла самия Сатана.