Карин Фоссум - Който се страхува от мечки…

— Не прави глупости! — озъби се той.

Ерки изобщо нямаше такива намерения. Опитваше се единствено да не мърда, да не се набива на очи, но тялото му се имаше собствен живот и не му се подчиняваше.

Крадецът удари спирачки, очевидно взел решение. Неочаквано зави наляво и пое нагоре към мястото с красивата гледка. Ерки нямаше представа какво е намислил, като стигнат до върха, но по пътя не срещнаха никого. Още беше рано, горе сигурно няма да намерят жива душа. Крадецът стисна силно револвера и с опакото на дланта си избърса потта от челото си. Докато се изкачваха по склона, след колата се вдигна облак от прахоляк и пясък. Вече се намираха далече от главния път и автомобилите долу приличаха на играчки във великолепни цветове. Шофьорът направи последен рязък завой и спря до парапета. Оттук се откриваше изглед към бариерата. Двамата видяха двете патрулки, паркирани до касата. Крадецът се задъха. Чу се съскане, когато изпусна въздуха от устата си през стиснатите си зъби. Даде назад и се отдалечи от парапета. Пак спря. Заудря с револвера по волана. Ерки чуваше царящия в главата му хаос. Щеше да се пръсне, от челото му направо струеше пот, а сърцето му биеше на границата на търпимото. Малък разрез на сънната артерия и кръвта ще бликне на алена струя чак до бариерата.

— Добре, приятел. Какво предлагаш?

Приятел. Ама че жалко обръщение. Нещастникът изпадна в пълно безсилие. Това направо не се издържаше. Ерки искаше да се махне оттук. Бавно завъртя глава и погледна навътре в гората, където се виеше нещо, подобно на просека. Макар че извърна глава почти незабележимо, крадецът реагира. И той се вторачи натам. Мозъкът му отново проработи. Включи колата на скорост, обърна и потегли напред. В началото пътят наистина беше широк и му позволи да шофира петнайсет-двайсет метра. После се стесни до добре утъпкана пътека. Когато спря, колата не се виждаше от платото, скрита в гъстата зеленина. Обърна се и взе сака от задната седалка.

— Хайде, да излизаме. Ще повървим пеш.

Ерки не помръдна. Крадецът отвори вратата, заобиколи колата и размаха оръжието.

— Ти тръгни пред мен. Сухо е, върви се лесно. Ще почакаме, докато се стъмни. Тази преграда няма да стои там вечно, нямат достатъчно хора за тази цел. Хайде! Темпо, темпо!

Не се движи, не говори. Чу как в далечината Палтото се събуди и се развя. Нестор го осведоми за последните новини. Смехът им отекна в тялото му и то дори завибрира. Сложи ръка на гърдите си, за да притъпи натиска.

— Какво ти става? Не ми се прави на луд, няма да ти мине номерът. Мамка му, излизай веднага от колата!

Ерки се измъкна. Крадецът заобиколи колата, отвори багажника и надникна вътре. За миг Ерки изпадна в паника. Само дано не го затвори в тесния багажник, където няма да може да се движи и да вижда. Крадецът не го направи. Просто започна да рови и извади брезент. Вдигна очи към зелените листа по дърветата. Брезентът беше зелен като тях. Погледна Ерки.

— Покрий колата с брезента. Отдолу се закрепя с куки. Така колата няма да се вижда. Колкото по-дълго време я търсят, толкова по-добре.

Подхвърли му брезента. Ерки се озова със зеленото платнище в ръце. Найлоновата материя беше толкова тънка, гладка и хлъзгава, че се изплъзна от отпуснатите му ръце и падна на земята.

— Хайде де. Разгъни го хубаво и го разстели над колата.

Ерки сложи зеленото платнище на земята и започна да разгъва ъглите. Във всеки един имаше връв с метална кука. После вдигна брезента от единия край и го разстла върху капака на колата. Брезентът се свлече мигновено. Ерки не бе държал нещо по-гнусно от този зелен, хлъзгав плат.

— Мамка му, човече, за нищо не ставаш!

Ерки опита отново. През цялото време имаше чувството, че револверът го пробожда. Най-сетне съумя да закрепи брезента над покрива на колата, но когато започна да оправя краищата, той се свлече отново. Крадецът пуфтеше ядосано, плувнал в пот, и ругаеше нескопосния си спътник. Мушна револвера в ластика на бермудите си, дръпна брезента от ръцете на Ерки и го закрепи върху колата за секунди. После отново взе оръжието в ръка.

— Определено трябва да те върнем в психиатричната клиника, и то веднага. Можеш ли изобщо да се обличаш сам? Или постоянно ходиш с едни и същи дрехи? Очевидно да. Хайде, да тръгваме.

Най-сетне, най-сетне Ерки получи позволението да ходи пеш. Това го умееше. Беше в състояние да върви часове наред. Закрачи с темпо, което го успокои. Клатушкаше се нагоре по склона. Зад него вървеше крадецът с вдигнат револвер и сака с парите на рамото. Пътечката се стесняваше, гората се сгъсти около тях, през листата се процеждаше оскъдна светлина. Крадецът се отпусна. Чувстваше се в безопасност, далече от хората. Никой нямаше да ги види тук, отдавна трябваше да се сети за този вариант. Полицаите няма да търсят из гората, а само ще проверят пътищата и автомобилите.