Агата Кристи - Произшествие в „Сан Суси“

— И аз мисля така — рече Томи. И продължи: — Лично мен не ме бива твърде за вежлив разговор преди закуска. Дано да не съм бил груб към жената, но имах нужда от разходка.

Майор Блечли моментално прояви съчувствие.

— Напълно съм съгласен с вас, Медоуз. Напълно. Жените са приятни за компания, но не преди закуска. — Той се изхихика. — Само че внимавайте, приятелю. Тя е вдовица.

— Така ли?

Майорът го смушка весело в ребрата.

— Знаем ние що за стока са вдовиците. Погребала е двама мъже и ако питате мен, търси трети. Пазете се много, Медоуз. Пазете се. Такъв е моят съвет.

— И в много весело настроение майор Блечли се завъртя кръгом в края на крайбрежния булевард и пое с бодра стъпка към закуската си в „Сан Суси“.

Междувременно Тапънс бе продължила спокойно разходката си по еспланадата, минавайки съвсем близо до колибата и разговарящата там млада двойка. Мимоходом тя долови няколко думи. Говореше момичето:

— Но трябва да внимаваш, Карл. И най-малкото подозрение…

Тапънс вече се бе отдалечила и не чуваше. Показателни думи? Да, но могат да им се дадат много безобидни тълкувания. Незабелязано тя зави обратно и мина отново край двамата. До нея пак долетяха думи.

— Надути, противни англичани…

Веждите на мисис Бленкънсоп се привдигнаха леко. Карл фон Дайним беше беглец от нацистките преследвания, получил убежище и подслон в Англия. От благоразумие и признателност не биваше да слуша спокойно такива думи.

Тапънс пак се обърна кръгом. Но този път, преди да стигне до колибата, двойката внезапно се раздели, като момичето пое по път, който се отдалечаваше от морския бряг, а Карл фон Дайним тръгна по посока на Тапънс.

Сигурно нямаше да я познае, ако не беше се спряла малко нерешително. Изведнъж той щракна токове и се поклони.

— Добро утро, мистър фон Дайним — изчурулика Тапънс. — Много приятна утрин, нали?

— А, да. Времето е чудесно. Тапънс продължи бързо:

— Именно това ме изкуши. Рядко излизам преди закуска. Но тази сутрин, след като не спах много добре… намирам, че често на чуждо място човек не може да спи добре. Според мен са необходими ден-два, за да се свикне.

— О, да, така е.

— А тази малка разходка, право да ви кажа, ми отвори голям апетит.

— Веднага ли се връщате в „Сан Суси“? Ако ми позволите, ще ви придружа. — Той тръгна важно до нея.

— И вие ли сте излезли, за да ви се отвори апетит? — подхвърли Тапънс.

Той поклати сериозно глава.

— О, не. Аз вече закусих. Отивам на работа.

— На работа ли?

— Аз съм химик изследовател.

„Значи такъв си бил, а!“ — помисли си Тапънс, като го стрелна крадешком с поглед.

Карл фон Дайним продължи със студен глас:

— Аз дойдох във вашата страна, за да избягам от нацистко преследване. Бях почти без пари… и без приятели. Сега се старая да бъда полезен с каквото мога.

Той гледаше право пред себе си. Тапънс усещаше, че някакво силно чувство разтърсва душата му. Тя промърмори неопределено:

— О, да, разбирам, Разбирам. Много похвално от ваша страна.

— Двамата ми братя са в концентрационни лагери — каза Карл фон Дайним. — Баща ми почина там. Майка ми умря от мъка и страх.

Тапънс си мислеше:

„Говори така… като че го е заучил наизуст.“

Тя пак го стрелна крадешком. Той продължаваше да гледа с безстрастно лице пред себе си.

Няколко минути вървяха мълчаливо. Отминаха ги двама мъже. Единият от тях погледна бързо Карл. Тапънс го чу да шепне на другаря си:

— Обзалагам се, че този е германец.

Видя как бузите на Карл фон Дайним се обляха с руменина.

Изведнъж той загуби самообладание. Скрито чувство излезе на повърхността. Запелтечи:

— Чухте ли… чухте ли… Ето какво говорят… аз…

— Милото ми момче! — Изведнъж Тапънс стана отново такава, каквато си беше. — Не бъдете глупав. Трябва да търпите.

Той извърна глава и я погледна.

— Какво искате да кажете?

— Вие сте бежанец. Длъжен сте да приемате и хубавото, и лошото. По-важното е, че сте жив. Жив и свободен. А що се отнася до другото, разберете, че то е неизбежно. Нашата страна е във война. Вие сте германец. — Тя се усмихна внезапно. — Не може да очаквате от обикновения човек — от „човека на улицата“, както му казваме ние — да прави разлика между лоши германци и добри германци, ако мога да се изразя така грубо.

Той продължаваше да я гледа втренчено. Очите му, толкова сини, бяха напрегнати от някакво спотаено чувство. Изведнъж той също се усмихна.

— Нали за червенокожите са казвали, че индианецът е добър само когато е умрял — засмя се той. — За да бъда добър германец, трябва да пристигна навреме на работа. Извинявайте. Всичко хубаво.