Агата Кристи - Произшествие в „Сан Суси“

Мис Минтън плетеше отвън на покритата тераса.

Тя беше слаба и ъгловата, с жилеста шия. Носеше светъл небесносин джемпър и верижки или мънистени огърлици. Полата й беше от туид и бе увиснала и измачкана отзад. Тя поздрави весело Тапънс:

— Добро утро, мисис Бленкънсоп. Надявам се, че сте спали добре.

Мисис Бленкънсоп призна, че когато се намирала в чуждо легло, първите една-две нощи никога не спяла добре. Мис Минтън каза:

— Я гледай, много интересно! Точно същото става и е мен.

Мисис Бленкънсоп отвърна:

— Какво съвпадение и каква хубава плетка!

Мис Минтън, изчервявайки се от удоволствие, я по-каза. Да, наистина е доста оригинална, а всъщност много проста. Лесно може да покаже на мисис Бленкънсоп как става, ако мисис Бленкънсоп пожелае. О, това е много мило от страна на мис Минтън, ала, добави мисис Бленкънсоп, лично тя е толкова глупава, че, откровено казано, не умее да плете много добре, ако се води по модели. Може да прави само прости нещица като плетени ушанки и дори сега се бои, че пак е сбъркала нещо. Някак не изглежда правилно, нали?

Мис Минтън хвърли сведущ поглед на сивокафявата купчина. Внимателно посочи точно какво не е наред. G благодарност Тапънс й подаде сбърканата шапка. Мис Минтън излъчваше доброта и покровителственост. О, не, не е беда. Тя от толкова години плете.

— За жалост никога не съм се занимавала с плетене преди тази ужасна война — призна Тапънс. — Но човек чувства толкова силна нужда да върши нещо.

— О, да, така е. Снощи, струва ми се, ви чух да казвате, че сте имали син във флотата?

— Да, най-големият ми син. Такъв прекрасен младеж е… макар че според мен не е редно да го хвали майка му. Освен това имам син във въздушните сили, а Сирил, най-малкият, е във Франция.

— О, боже мой, боже мой, какви ли страшни тревоги си имате!

Тапънс помисли:

„Ох, Дерик, милият ми Дерик… В ада и в неразборията… а аз тук се превземам… разигравам чувства, които действително изпитвам…“

Тя каза с най-благонравен глас:

— Всички трябва да бъдем храбри, нали? Да се надяваме, че всичко ще свърши скоро. Неотдавна от много меродавен източник ми казаха, че германците не можели да издържат повече от два месеца.

Мис Минтън кимна толкова енергично, че всичките й мънистени верижки се разклатиха и зазвънтяха.

— Да, така е, и съм убедена (тя сниши тайнствено глас), че Хитлер страда от някаква болест… абсолютно смъртоносна… и най-късно до август ще полудее.

Тапънс отговори разпалено:

— Тази „светкавична война“ е последният напън на германците. Мисля, че недоимъкът в Германия е нещо страшно. Работниците във фабриките са много недоволни. Всичко ще рухне.

— Какво? Какво говорите?

Мистър и мисис Кейли бяха излезли на терасата. Мистър Кейли подхвърли въпросите си нервно. Той се настани на един стол, а неговата жена уви коленете му о одеяла. Той повтори нервно:

— Какво казвате?

— Казваме — отвърна мис Минтън, — че всичко ще свърши най-късно до есента.

— Глупости! — тросна се мистър Кейли. — Тази война ще се проточи най-малко шест години.

— О, мистър Кейли! — възрази Тапънс. — Наистина ли мислите така?

Мистър Кейли се озърна подозрително.

— Интересно — промърмори той. — Дали няма течение? По-добре да преместя стола си в ъгъла.

Мистър Кейли се настани както трябва. Неговата съпруга — жена с угрижено лице, която като че ли нямаше друга цел в живота, освен да се грижи за мистър Кейли — манипулираше с възглавнички и одеяла, като от време на време запитваше: „А как е сега, Алфред? Мислиш ли, че е добре? Дали не трябва да си сложиш тъмните очила? Тази сутрин блести много.“

Мистър Кейли отвърна раздразнено:

— Не, не. Не се безпокой, Елизабет. Донесе ли шала ми? Не, не, коприненото ми шалче. Е, добре, няма значение. Мисля, че и с този ще бъда добре… най-после. Но не искам гърлото ми да се прегрява, а пък вълната… при това слънце… хм, все пак по-добре е да донесеш другия. — Той отново насочи вниманието си към въпроси от общ интерес. — Да, давам им шест години.

Изслуша със задоволство възраженията на двете жени.

— Вие, уважаеми дами, както се казва, просто вземате желанията си за действителност. Аз познавам Германия. Мога да заявя, че познавам Германия изключително добре. В течение на работата си, преди да се пенсионирам, непрекъснато сновях между Англия и Германия. Берлин, Хамбург, Мюнхен — познавам ги всички. Мога да ви уверя, че Германия е способна да издържи почти до безкрайност…