Агата Кристи - Произшествие в „Сан Суси“

Томи Бирсфърд свали балтона си в антрето на апартамента. Окачи го грижливо, без да бърза. Шапката му зае внимателно съседната кука на закачалката.

Изправи рамене, изобрази на лицето си решителна усмивка и влезе във всекидневната, където жена му седеше и плетеше ушанка от сивокафява вълнена прежда.

Беше пролетта на 1940 година.

Мисис Бирсфърд го погледна крадешком, — а после отново се залови да плете с бясна скорост. След минута-две запита:

— Какви са новините във вечерния вестник?

Томи отговори:

— „Светкавичната война“ започва, ура, ура! Във Франция, изглежда, върви зле.

Тапънс рече:

— Мрачен е светът сега.

Настъпи пауза, след която Томи каза:

— Но защо не ме разпитваш? Не е нужно да бъдеш чак толкова тактична.

— Знам — призна Тапънс. — В преднамерената тактичност има нещо, което много дразни. И още повече дразни, когато разпитвам аз. А и изобщо не е нужно да разпитвам. То е изписано на лицето ти.

— Не предполагах, че изглеждам толкова умърлушен.

— Така си мислиш, мили — каза Тапънс. — Но на лицето ти имаше такава кисела усмивка, че сърцето ми се късаше, като те гледах.

Томи каза ухилен:

— Наистина ли видът ми беше толкова лош?

— И дори още по-лош! Е, хайде, изплюй камъчето. Не става ли работата?

— Не става. Никъде не ме искат. Нали ти казвах, Тапънс, много тягостно е, когато карат човек на четиридесет и шест години да се чувства изкуфял дядо. Армията, флотата, въздушните сили, Форин офис 1 1 Форин офис — английското министерство на външните работи. — Бел. прев. , всички говорят все едно и също — че съм много стар. Може да им потрябвам по-късно.

— Е — подхвана Тапънс, — и с мен е същото. Не желаят жени на моята възраст за медицински сестри — не, благодарим ви. Предпочитат да вземат някоя завеяна хлапачка, която никога не е виждала рана, нито е стерилизирала превръзка, вместо да вземат мен, дето съм работила три години, от 1915 до 1918, на най-различни длъжности: като медицинска сестра в хирургическото отделение и операционната зала, като шофьор на интендантски камион, а по-късно — на колата на един генерал. Какво ли не. И всичко — мога да заявя уверено—с очевиден успех. А сега съм жалка, нахална, досадна жена на средна възраст, която не иска да си седи спокойно вкъщи и да си плете, както й подобава.

Томи произнесе мрачно:

— Тази война е отвратителна.

— Не стига дето има война — каза Тапънс, — но на всичко отгоре и не ни дават възможност да вършим нещо полезно.

Томи вметна утешително:

— Е, нали поне Дебъра получи работа. Майката на Дебъра рече:

— Ех, добре си е тя. И не се съмнявам, че се справя със службата си. Ала си мисля, Томя, че все още не отстъпвам на Дебъра.

Томи се усмихна.

— Но тя сигурно не мисли така.

— С дъщерите понякога не може да се излезе наглава — забеляза Тапънс. — Особено когато се държат толкова мило.

Томи промърмори:

— Още по-нетърпим е младият Дерик, като почне понякога да проявява снизхождение към мен. Гледа ме така, сякаш казва: „Горкият стар татко.“

— С една дума — обобщи Тапънс, — нашите деца, макар и толкова очарователни, просто ни вбесяват.

Но, споменавайки за близнаците Дерик и Дебъра, погледът й беше много нежен.

— Струва ми се — произнесе Томи замислено, — винаги е мъчително, когато разбереш, че старееш и вече за нищо не те бива.

Тапънс изсумтя някак сърдито, отметна назад глава с лъскава тъмна коса, грабна кълбото сивокафява прежда в скута си и го запокити.

— За нищо ли не ни бива? Или просто всички се мъчат да ни внушал това? Понякога се чувствам така, като че ли никаква полза не е имало от нас досега.

— Възможна е да е така — каза Томи.

— Може би. Но поне едно време чувствахме, че вършим нещо важно. А сега започвам да чувствам, че всичко това изобщо не се е случвало в действителност. А дали се е случвало, Том? Вярно ли е, че веднъж германски агенти те удариха по главата и те отвлякоха? Вярно ли е, че веднъж проследихме един опасен престъпник — и го пипнахме! Вярна ли е, че спасихме едно момиче и сложихме ръка на важни тайни документи и фактически цялата страна ни изказа благодарност? На нас! На теб и на мен! Презрените, непотребните мистър и мисис Бирсфърд.

— Хайде, хайде, стига, мила. Няма полза от това.

— И все пак — Тапънс преглътна — една сълза, — аз съм разочарована от вашия, мистър Картър.