Агата Кристи - Произшествие в „Сан Суси“

— Дори жена ви не бива да знае. Разбирате ли?

— Добре… щом казвате. Но по-рано ние работехме заедно.

— Да, знам. Но това предложение се отнася единствено за вас.

— Разбирам. Добре.

— Привидно ще ви предложим работа — както казах преди малко, канцеларска работа — в един отдел на министерството, настанен в Шотландия… в забранена зона, където жена ви не може да ви придружи. Така че ще бъдете на друго място.

Томи изчакваше. Грант попита:

— Четохте ли във вестниците за „петата колона“? Знаете ли горе-долу какво значи това?

Томи промърмори:

— Вътрешният враг.

— Именно. Тази война, Бирсфърд, започна в оптимистичен дух. Е, да оставим настрана хората, които действително познаваха боеспособността на врага, неговата въздушна мощ, смъртната му решителност и съгласуваността на добре подготвената му военна машина. Ние още от началото знаехме пред какво сме изправени. Имам предвид народа изобщо. Добродушния объркан демократ, който вярва това, което му се иска да вярва — че Германия ще рухне, че тя е пред прага на революцията, че нейните оръжия за война са направени от тенекия, а войниците й са толкова недохранени, че ще се строполят, ако се опитат да маршируват — все глупости от тоя род. Гладна кокошка просо сънува, както гласи поговорката.

Не, войната не се разви по този начин. Тя започна лошо и продължи още по-лошо. Бойците ни се държаха както трябва — хората на линейните кораби, в самолетите и в землянките. Но, имахме лошо ръководство и не бяхме подготвени — може би това са нашите недостатъци. Ние не желаехме войната, не погледнахме сериозно, не се подготвихме добре за нея.

Но най-лошото мина. Поправихме грешките си, постепенно поставяме подходящите хора на подходящите за тях места. Започваме да водим войната, както се полага й можем да я спечелим — в това ням? никакво съмнение, но само ако преди това не я загубим. А опасността да я загубим не иде отвън — не от мощта на германските бомбардировачи, не от окупирането на неутрални страни и завземането на нови изгодни позиции за нападение, а отвътре. Опасността за нас е като опасността за Троя — дървеният кон между стените ни. Наречете го „петата колона“, ако това ви харесва. Тя е тук, сред нас. Мъже и жени, някоя от тях високопоставени, други малко известни, но всички пропити с искрена вяра в целите и идеите на нацистите и с желание да заменят мъглявата, разюздана свобода на нашите демократични институции с тази сурова, действена идеология.

Грант се наведе напред и със същия любезен, спокоен глас произнесе:

— А не знаем кои са те…

Томи подзе:

— Но нали…

Грант го прекъсна малко нетърпеливо:

— Е, вярно, че можем да изловим дребната риба. Това е много лесно. Трудното е с другите. Знаем за тяхната дейност. Знаем, че най-малко двама от тях заемат високи постове в Адмиралтейството… че един е член на щаба на генерал Г… че има трима или повече във въздушните сили и че най-малко двама са служители в разузнаването с достъп до държавни тайни. Знаем това, като съдим но някои събития. Само така може да се обясни „изтичането“… „изтичането“ на сведения от върха към неприятеля.

Томи каза безпомощно, със смутено любезно лице:

— Но с какво мога да ви бъда полезен? Аз не познавам никого от тия хора.

Грант кимна.

— Именно. Не познавате никого от тях… а и те не ви познават.

Той почака думите му да проникнат в съзнанието на събеседника и после продължи:

— Тези хора, тези високопоставени личности, познават повечето наши служители. Не можем да им отказваме сведения. Просто не знаех какво да нравя. Отидох при Истхемптън. Сега той не се занимава с такава работа… болен е… но е човек с блестящ ум. Сети се за вас. Вие сте работили за ведомството му преди повече от двайсет години. Името ви не е свързано е него. Физиономията ви е неизвестна. Какво ще кажете; ще приемете ли тази работа?

Лицето на Томи почти се разцепи на две от широтата на възторжената му усмивка.

— Дали ще я приема ли? Как няма да я приема! Само че не разбирам каква полза ще имате от мен. Аз съм само прост любител.

— Скъпи ми Бирсфърд, на нас ни трябва именно любител. Тук професионалист би бил неудобен. Ще поемете работата на най-добрия човек, който сме имали или ще имаме в бъдеще.

Томи го погледна въпросително. Грант кимна:

— Да. Умря в болницата „Света Бригита“ миналия вторник. Блъснат от камион… живя само няколко часа. Наглед злополука… ала не беше злополука.

Томи произнесе бавно: