Жорж Сименон - Мегре и трупът в кабинета

— Не заради него сте се страхували от мизерията, а заради самата себе си! И не заради него сте извършили това убийство. А тази нощ сте тук само защото се страхувате да не би той да проговори.

Тя се опитваше да се отдръпне от него и все повече отстъпваше на стола си, понеже лицето на Мегре все повече се доближаваше до нейното — сурово и заплашително.

— Не ви интересува дали той ще отиде в затвора и дори дали ще бъде екзекутиран. Достатъчно е да сте сигурна, че вие самата не сте заподозряна. Убедена сте, че ви остава да живеете още дълги години, които ще прекарате в дома си, и през това време ще броите парите си…

Тя беше уплашена. Устата й се отвори, като че за да повика за помощ. И тогава, с непредвидимо и грубо движение, Мегре внезапно изтръгна чантата, в която тя се бе вкопчила със старческите си ръце.

Тя извика и се хвърли към него, за да си я вземе.

— Седнете.

Той завъртя сребърната закопчалка. На самото дъно на чантата, под ръкавиците, портфейла, кърпичката и пудриерата веднага откри сгъната на две хартийка, в която имаше две бели хапчета.

Настъпи църковна или може би по-скоро гробовна тишина. Мегре се отпусна целият и седна. После натисна едно копче.

Когато вратата се отвори, произнесе, без дори да погледне инспектора, който се появи на вратата:

— Кажи на Жанвие да спре да го разпитва.

Но понеже полицаят продължаваше да стои изумен на прага, той добави:

— Свърши се. Тя призна.

— Не съм признавала нищо.

Той изчака вратата да се затвори и каза:

— Това няма никакво значение. Бих могъл да докарам докрай този експеримент и да ви разреша онзи разговор на четири очи с вашия син, за който ме помолихте. Но не смятате ли, че вече има предостатъчно трупове за една стара жена?

— Искате да кажете, че съм щяла да…

Той си играеше с двете хапчета.

— Щяхте да му дадете неговото лекарство или по-точно онова, което той щеше да сметне, че е неговото лекарство. Така че вече никога нямаше да съществува риск той да каже истината.

По стрехите на покривите полека-лека започнаха да се появяват слънчеви зайчета. Телефонът отново иззвъня.

— Комисарят Мегре ли е насреща? Ние сме от Речната полиция. Обаждаме се от Биланкур. Гмуркачът току-що направи първото си спускане и откри доста тежък пощенски сандък.

— Скоро ще намери и останалото! — отвърна той без капчица любопитство.

Жанвие се появи на прага, изтощен и изненадан.

— Казаха ми, че…

— Закарай я в ареста. Както и мъжа, като неин съучастник. Ще говоря с прокурора веднага щом дойде.

Престана да обръща внимание както на майката, така и на сина.

— Можете да вървите да спите — каза на преводача.

— Какво, свърши ли се вече?

— Да, за днес.

Зъболекаря вече го нямаше, когато Мегре влезе отново в кабинета си, само в пепелника му бяха останали фасовете от многото пури. Седна в своя фотьойл и тъкмо да задреме, когато внезапно си спомни за Дангаланата.

Тя продължаваше да седи в чакалнята, но вече спеше. Хвана я за рамото и я разтърси, а тя инстинктивно най-напред намести зелената шапка на главата си.

— Свърши се вече. Можеш да си вървиш.

— Той призна ли си?

— Не той, а тя.

— Какво? Значи е била тази старата, която…

— Да оставим това за после! — промърмори той.

Но след това се обърна, обзет от угризение:

— Благодаря ти! А когато Алфред се върне, посъветвай го…

Но какъв смисъл имаше? Нищо не можеше да излекува Тъжния Алфред от неговата мания да краде огнеупорните каси, които навремето сам бе монтирал. Нито всеки път да бъде твърдо убеден, че това му е за последен път и вече наистина ще заживее на село.

Поради напредналата си възраст старата госпожа Сер не беше екзекутирана и напусна съда с удовлетворения израз на човек, комуто предстои най-сетне да сложи ред в женския затвор.

Когато две години по-късно нейният син излезе от затвора във Фресн, той пое право към къщата на улица „Дьо ла Ферм“. Същата вечер тръгна на обичайната си разходка из квартала, както е имал обичай да прави още навремето, когато имаше куче. Продължи да се отбива в малкото ресторантче, за да пийва червено вино, а преди да влезе там, все така тревожно се оглеждаше всеки път и в двете посоки.

Кънектикът, 8 май 1951 г.

Известна марка френско вино. — Бел.ред.

Императрица на Франция, съпруга на Наполеон III. — Бел.ред.

Фунт или паунд (от латински: pondus — тегло, гира) е единица за измерване на маса и тегло. 1 фунт = 559 грама. — Бел.ред.