Жорж Сименон - Мегре и трупът в кабинета

— Кога?

— Миналия понеделник. После, във вторник, шлепът си е тръгнал някъде към обяд. Но тухлите още си седят там и хлапетата сигурно са продължили да си играят, така че са счупили някои от тях. Затова голяма част от кея е покрита с червен прах. Да се кача ли при Моерс?

— И аз отивам натам.

Докато прекосяваше чакалнята, той хвърли поглед към двете жени, които вече не си говореха. От държанието им се виждаше, че е настъпило захлаждане в отношенията им.

Мегре влезе в лабораторията, където Моерс току-що беше направил кафе, и затова му се наложи да изпие една чаша.

— Имаш ли образец от тухлите? Искаш ли да ги сравниш?

Цветът беше същият, а и повърхността изглеждаше същата. Моерс използваше увеличителни лещи и електрически проектор.

— Същите ли са?

— Много е вероятно. Във всеки случай, идват от едно и също място. Имам нужда от половин-един час, за да направя анализа.

Сега беше прекалено късно да търсят в Сена. Речната полицейска бригада можеше да използва човек със скафандър чак след изгрев-слънце.

Но ако тогава намереха тялото на Мария или дори само куфарите й и кутията с инструментите, кръгът щеше да се затвори напълно.

— Ало! Речната полиция ли е? Обажда се комисар Мегре.

Беше в същото си лошо настроение.

— Щом като стане възможно, бих искал да се започне търсене по Сена, около кея Биланкур, където наскоро са разтоварвали тухли.

— След около час ще се развидели.

Нима нещо му пречеше да почака още малко? Никой съдебен състав нямаше да изисква допълнителни доказателства, за да осъди Гийом Сер, независимо от това колко дълго още щеше да продължава да отрича.

Без да го е грижа за стенографа, който го гледаше, Мегре пийна една голяма глътка направо от бутилката. После изтри уста, излезе в коридора и отвори с решително движение вратата на чакалнята.

Ернестина си помисли, че той идва за нея, и веднага скочи на крака. Обаче госпожа Сер дори не помръдна.

Но Мегре се обърна тъкмо към нея.

— Можете ли да ме последвате за момент?

Имаше избор между редицата празни кабинети. Бутна една врата наслуки, после затвори прозореца.

— Седнете, ако обичате.

И започна да обикаля из стаята, като от време на време поглеждаше намръщен старата дама.

— Никак не обичам да съобщавам лоши новини — промърмори той най-накрая. — Особено на човек на вашата възраст. Никога ли не сте боледували, госпожо Сер?

— Като се изключи морската болест, която хванахме, когато прекосявахме Ламанша, никога не съм имала нужда от лекарска помощ.

— И, естествено, никога не сте боледували от сърце, нали така?

— Не.

— Но синът ви е сърдечноболен, нали?

— Сърцето му винаги е било прекалено голямо.

— Обаче той е убил жена си! — рече той съвсем внезапно, като вдигна глава и я погледна право в лицето.

— Той ли ви каза това?

Беше му неприятно да използва стария номер с фалшивите признания.

— Той продължава да отрича, обаче това няма да му помогне. Ние имаме доказателства.

— За това, че я е убил, така ли?

— За това, че е стрелял срещу Мария в своя кабинет.

Тя дори не помръдна. Чертите на лицето й бяха застинали, като че беше спряла да диша. Обаче не прояви каквито и да било други признаци на вълнение.

— Имате ли някакво доказателство за това?

— Открихме мястото, където тялото на жена му е било хвърлено в Сена, както и нейният багаж, заедно с инструментите на крадеца.

— Така ли!

Тя не каза нищо повече. Чакаше неподвижно, скръстила ръце върху тъмната си рокля.

— Синът ви отказва да пледира за законна самоотбрана. Но той греши, тъй като съм убеден, че когато жена му е нахлула в неговия кабинет, тя е носела оръжие и не е имала добри намерения.

— Защо?

— И аз точно това ви питам.

— Нищо не знам.

— Вие къде се намирахте в този момент?

— Нали ви казах — в моята стая.

— Нищо ли не чухте?

— Не, нищо. Чух само шума от затваряне на вратата. А после — шум от запалване на мотор на лека кола на улицата.

— На таксито ли?

— Предполагам, че е било такси, понеже снаха ми спомена, че ще отиде да си хване такси.

— Сигурна ли сте в това? Нима не е възможно да е бил моторът на частна лека кола?

— Не съм видяла колата.

— Но може да е бил и автомобилът на вашия син, нали?

— Той ми каза, че тогава не е излизал.

— Давате ли си сметка каква разлика има между днешните ви отговори и онова, което заявихте пред мен, когато дойдохте тук по свое желание?

— Не.

— Но тогава бяхте сигурна, че снаха ви е напуснала дома ви с такси.