Жорж Сименон - Мегре и трупът в кабинета

— Не знам.

— Малко вероятно е да не знаете. Обикновено се дава атропин. Обаче достатъчно силната доза атропин може да стане фатална за човек, болен от сърце.

— Искате да кажете, че съпругът ми…

— Пак ще поговорим за този случай, макар че е невъзможно да се намери доказателство за него. През последните години съпругът ви е водел разпуснат живот и е прахосвал богатството си. А пък вие, госпожо Сер, винаги сте се страхували от мизерията.

— Но не заради себе си, а заради сина ми. Това обаче не означава, че бих могла да…

— По-късно синът ви се е оженил. В дома ви е заживяла чужда жена, която от един момент нататък е започнала да носи вашата фамилия и вече е имала еднакви права с вас.

Тя само присви устни.

— Тази жена, която също е боледувала от сърце, е била богата. Била е по-богата от сина ви, дори по-богата от целия род Сер.

— Вие твърдите, че съм я отровила, след като съм отровила мъжа си, така ли?

— Да.

Тя се засмя малко пресилено.

— А може би съм отровила и втората си снаха, така ли?

— Тя си е тръгнала обезсърчена, след като безуспешно се е опитвала да живее в един дом, който продължавал да й бъде чужд. А вероятно е смятала да отнесе със себе си и парите си. И като по някаква случайност е била и с болно сърце. Знаете ли, още от самото начало се питах защо тялото й е изчезнало. Ако тя просто беше отровена, щеше да е достатъчно да повикате лекар, който, имайки предвид здравословното състояние на Мария, щеше да напише заключение за сърдечна криза. Може би е трябвало да получи такава криза по-късно, в таксито, на гарата или дори след като се качи във влака.

— Вие като че сте твърде уверен в себе си, господин Мегре.

— Знам, че се е случило нещо, което е принудило сина ви да стреля в жена си. Предположете за миг, че когато Мария е излязла, за да си хване такси, или — което е по-вероятно — когато се е обадила по телефона, за да си повика такси, е установила у себе си някои симптоми.

Тя е познавала добре и двама ви, след като е живяла в продължение на две години и половина заедно с вас. Четяла е много — и то най-различни книги — и не бих се учудил, ако в края на краищата е добила известни познания и в областта на медицината. След като е разбрала, че е била отровена, тя е влязла в кабинета на вашия съпруг, където сте били вие.

— Защо твърдите, че съм била там?

— Защото именно вас неизбежно е смятала виновна за всичко. Вие сте се намирали в стаята си, затова тя се е качила на горния етаж. Не знам дали ви е заплашвала със собствения си пистолет, или просто е посегнала към телефона, за да предупреди полицията… Оставал ви е един-единствен изход: да я убиете!

— Значи според вас именно аз съм…

— Не. Вече ви казах, че по всяка вероятност е стрелял вашият син или — ако предпочитате така да се изразя — той просто е довършил вашето дело.

Зората започваше да примесва мръсноватата си светлина към тази на лампите и като че дълбаеше с длето чертите на лицата им. Внезапно иззвъня телефонът.

— Вие ли сте, шефе? Приключих с изследванията. Има голяма вероятност прахта от тухли, която взехме от колата, да е от околностите на Биланкур.

— Можеш да вървиш да спиш, хлапе. Работата ти вече приключи.

Мегре се изправи за сетен път и взе да кръжи из стаята.

— Вижте, госпожо Сер, синът ви е решил да поеме цялата вина върху себе си. Не виждам никакъв начин да му попреча. След като е бил в състояние да мълчи в продължение на толкова часове, ще може да мълчи докрай. Освен ако…

— Освен ако какво…?

— Не знам. Просто си мислех на глас. Преди две години тук, в кабинета ми, седеше мъж, също толкова силен, колкото него, и дори след петнайсет часа изобщо не си беше отворил устата.

Отвори рязко прозореца, като че обзет от внезапен гняв.

— Но ни трябваха двайсет и седем часа и половина, за да го накараме да престане да се съпротивлява.

— Проговори ли?

— Разказа всичко, без дори да спира, за да си поеме дъх, като че искаше да му олекне.

— Аз никого не съм отровила.

— Не от вас искам отговор.

— А от сина ми, така ли?

— Да. Той е убеден, че сте действали така само заради него, донякъде от страх, че той ще остане без пари, но донякъде и от ревност.

Трябваше да направи усилие, за да не я удари, въпреки възрастта й, понеже върху тънките устни на старата жена току-що се бе изписала неволна усмивка.

— Обаче това изобщо не е вярно! — каза той небрежно.

И тогава, като се доближи до нея, погледна я право в очите съвсем отблизо и отсече: