Жорж Сименон - Мегре и трупът в кабинета

— Ти каза ли й коя си?

— Не точно. Тази жена е ужасно интелигентна, господин Мегре. Откъде може да е разбрала, че съм работила на тротоара? Кажете ми? Може ли още да ми личи? А после ми каза: „Вие сте свикнали да общувате с тези хора, нали?“ Имаше предвид вас, полицаите. Най-накрая започна да ми задава разни въпроси за живота в затвора, а аз трябваше да й отговарям. Ако някой ми беше казал в началото, когато сядах при нея, че всъщност аз ще съм тази, която ще прави признания, за нищо на света нямаше да му повярвам.

— Ти спомена ли й за Алфред?

— Да, в известен смисъл. Но без да й казвам с какво точно се занимава. Тя мисли, че е фалшифицирал чекове. Обаче не това я интересува най-много сега. Поне от три четвърти час ме разпитва за живота в затвора: в колко часа стават, какво ядат, как се държат с тях пазачите. Помислих си, че ще ви бъде интересно да научите това: престорих се, че всеки момент ще припадна, после станах и заявих, че отивам да поискам нещо за пиене и че не е човешко цяла нощ да се оставят две жени така да седят… Може ли още една глътка?

Наистина беше изморена. Алкохолът възвръщаше цвета по лицето й.

— А синът й нищо ли не казва?

— Още не.

— Тя спомена ли нещо за него?

— Тя дебне да чуе и най-малкия шум и трепва всеки път, когато някъде се отвори врата. Попита ме и нещо друго. Искаше да знае дали съм познавала някого, който е гилотиниран. Сега съм вече по-добре и ще се върна при нея. Този път вече ще бъда нащрек, не се безпокойте.

Използва случая, за да си сложи малко пудра. После погледна бутилката, но не посмя да си поиска да й сипе за трети път от нея.

— Колко е часът?

— Три.

— Не знам тя как издържа. Не изглежда уморена и продължава да седи също толкова изправена, както и в началото.

Мегре я изпрати до вратата, подиша малко чист въздух пред един от отворените прозорци, които гледаха към двора, и си пийна една глътка коняк направо от бутилката. Когато прекоси кабинета, където работеше преводачът, онзи му показа пасажа, който беше подчертал в едно от писмата.

— Това е отпреди година и половина — каза той.

В него Мария пишеше на приятелката си следното:

Вчера добре се посмях. Г… беше дошъл в стаята ми, но не за онова, за което си мислиш, а за да говори с мен за един мой план от предната вечер, да отида за два дни до Ница.

Тези хора изпитват ужас от пътешествията. С изключение на един-единствен път в живота си, те никога не са напускали Франция. Единственото им пътуване в чужбина е от онзи период, когато бащата още е живеел тук и тримата са пътували до Лондон. Впрочем изглежда, че и тримата са хванали морска болест и бордовият лекар трябвало да ги лекува.

Но изобщо не става въпрос за това. Когато им казвам някои неща, които не им се харесват, те обикновено не ми отговарят веднага. Просто си мълчат. Както се казва, настъпва гробно мълчание.

После, по-късно или на другия ден, Г… дойде при мен в стаята ми с отегчен израз на лицето и взе да го усуква. Но най-накрая все пак си призна какво му тежи на сърцето. С една дума, изглежда, моята идея да замина за Ница за карнавала била смешна и едва ли не неприлична. Не скри от мен, че майка му била шокирана от тази идея и взе да ме умолява да се откажа от моя план.

По една случайност обаче чекмеджето на нощното ми шкафче беше извадено. Той хвърли един поглед към него и видях, че пребледнява.

— Какво е това? — едва изрече той и ми посочи малкия автоматичен пистолет със седефена дръжка, който си бях купила по време на пътуването в Египет.

Спомняш ли си този пистолет? Бях ти разказвала навремето за него. Бяха ми казали, че в тези страни сама жена никога не може да се чувства в безопасност. Не знам защо го сложих в онова чекмедже. Отвърнах му съвсем спокойно: „Това е пистолет.“ „Зареден ли е?“ „Не си спомням вече.“ Хванах го и погледнах пълнителя — нямаше патрони в него. „Имате ли патрони за него?“ „Сигурно трябва да има тук някъде.“ Половин час по-късно свекърва ми пристигна под някакъв предлог, тъй като никога не влиза в стаята ми без определена причина. Тя също дълго ми говори със заобикалки. Но после все пак ми обясни, че за една жена не било прилично да притежава оръжие. „Но това е по-скоро играчка — отвърнах й аз. — Пазя го като спомен, защото дръжката му е красива, а върху нея са гравирани моите инициали. Впрочем не смятам, че той наистина може да причини кой знае какво зло някому.“

Най-накрая тя отстъпи. Но не и преди да съм й дала кутията с патрони, която се намираше в дъното на едно от чекмеджетата.