Жорж Сименон - Мегре и трупът в кабинета

— Но й направи впечатление. Вече не е толкова сигурна в себе си, както в началото. През цялото време се напрягаше, за да чуе нещо. „Той бие ли ги? — попита ме тя.“ „Понякога.“

— Искате ли да се върна при нея?

— Ако искаш.

— Само че нека някой от инспекторите да ме върне там и да се държи по-грубо с мен.

— Още нямаме никакви новини за Алфред.

— И вие ли?

Мегре я отпрати така, както тя бе пожелала. Инспекторът се върна със странна усмивка на уста.

— Какво стана?

— Ами нищо особено. Когато минавах покрай старицата, тя вдигна ръка, като че очакваше да я ударя. Веднага след като излезе от вашия кабинет, Дангаланата започна да плаче.

Госпожа Мегре се обади по телефона, за да разбере дали съпругът й беше вечерял.

— Да не те ли чакам?

— Със сигурност не.

Болеше го глава. Беше недоволен от себе си и от останалите. Може би освен това беше и малко разтревожен. Чудеше се какво ли щеше да стане, ако внезапно им се обади по телефона Мария ван Аерт и им съобщи, че е променила плановете си и спокойно се е настанила в някой град.

Изпи половинка вече топла бира и поръча в бирарията да му качат още, преди да я затворят. После се върна в кабинета си, където Жанвие беше отворил прозореца. Откъм града не долиташе почти никакъв шум. Само от време на време се чуваше такси да преминава по моста „Сен Мишел“.

Той седна с отпуснати рамене. Жанвие излезе от кабинета. След дълго мълчание Мегре каза замислено:

— Сега майка ви сигурно си мисли, че ви измъчвам.

Беше изненадан, че събеседникът му бързо вдига глава. За първи път забеляза признаци на безпокойство по лицето му.

— Какво са й разказали?

— Не зная. Вероятно проститутката, която чака заедно с нея, й е казала нещо. Тези жени обичат да си измислят разни истории, за да се правят на интересни.

— Мога ли да я видя?

— Кого?

— Майка ми.

Мегре като че се поколеба, претегляйки всички „за“ и „против“, и накрая поклати глава.

— Не — реши той накрая. — Струва ми се, че е по-добре аз да я разпитам. И освен това се чудя дали да не наредя да повикат Йожени.

— Майка ми не знае нищо.

— А вие?

— Аз също.

— Значи няма никакви причини да не я разпитвам, след като вече съм разпитал вас.

— Съвършено никакво съжаление ли не изпитвате, Мегре?

— Към кого?

— Към една стара жена.

— Вероятно Мария също е искала един ден да остарее.

Той взе да се разхожда из кабинета си с ръце на гърба. Но онова, което очакваше, така и не се случи.

— Твой ред е, Жанвие! А пък аз ще попритисна майката.

Всъщност той още не знаеше дали ще направи това. По-късно Жанвие щеше да разказва на всички, че никога не е виждал шефа толкова уморен и толкова начумерен, колкото тази нощ.

Беше един часът след полунощ. Всички вече бяха загубили надежда и си разменяха съкрушени погледи зад гърба на комисаря.

Мегре тъкмо излизаше от канцеларията на инспекторите, за да отиде при преводача, когато един от екипа на чистачите, преди половин час нахлули в сградата, дойде и му съобщи:

— Тук една госпожа иска да говори с вас.

— Къде е тя?

— Една от двете жени, които седяха в чакалнята. Изглежда, не се чувства добре. Влезе страшно бледа в кабинета, който точно започвах да мета, като че всеки момент щеше да припадне. Само ме помоли да ви предупредя.

— Старата дама ли? — попита Мегре, като смръщи вежди.

— Не, младата.

Повечето от вратите към коридора бяха отворени. Две врати по-нататък комисарят забеляза Ернестина, сложила ръка на сърцето си. Бързо пристъпи няколко крачки към нея, като едва се сдържаше да не зададе въпроса, който беше вече на езика му.

— Затворете вратата — каза бързо тя, когато той се озова до нея.

А после добави:

— Уф! Наистина не можех повече да издържам, но все пак не съм се побъркала. Престорих се, за да си имам извинение, ако трябва да я оставя за малко. Обаче и аз не се чувствам много добре. Имате ли нещо силно за пиене?

Той трябваше да се върне в своя кабинет и да вземе бутилката коняк, която винаги държеше в шкафа. Понеже нямаше малки чаши, й сипа питието във водна чаша. Тя го изпи наведнъж и й се повдигна.

— Не знам как се справяте със сина. Обаче с майката… Вече едва я издържам. Накрая започна направо да ми мержелее пред очите.

— Проговори ли?

— Тя е по-хитра от мен. Точно това исках да ви кажа на всяка цена. В началото бях сигурна, че се хваща на всичките лъжи, които й пробутвам. После, без дори да се усетя, започна да ми задава най-различни уж невинни въпроси. Отдавна съм свикнала да ми играят номера и си мислех, че мога да се пазя. Обаче тя направо ми събра очите!