Мери Кларк - Тук и отново

Прекъснаха го яростни въпроси.

— Ами парите, които той открадна?

— Защо не признаете, че проклетата ви банда ни измами?

Лин се надигна рязко и с изненадващ жест издърпа микрофона от Уолингфорд.

— Съпругът ми загина, когато отиваше да осигури нови субсидии за проучванията. Сигурна съм, че липсата на парите може да се обясни…

По пътеката се втурна мъж, който размахваше изрезки от вестници и списания.

— Семейство Спенсър в имението им в Бедфорд — изкрещя той. — Семейство Спенсър на благотворителен бал. Никълъс Спенсър се усмихва, докато пише чек за бездомните в Ню Йорк.

Охранителите сграбчиха човека, когато стигна до подиума.

— Откъде идваха тези пари, госпожо? — продължи да вика той. — Ще ви кажа откъде. От нашите джобове! Ипотекирах къщата си за втори път, за да инвестирам в скапаната ви компания. Искате ли да знаете защо? Детето ми е болно от рак и повярвах на обещанието на мъжа ви за ваксината.

Репортерите бяха настанени на първите два реда. Седях най-открай и можех да протегна ръка и да докосна човека. Беше едър мъж на около тридесет години, облечен в джинси и пуловер. Забелязах как лицето му се сгърчи и той заплака.

— А сега дори няма да мога да осигуря дом на малкото си болно момиченце. Ще трябва да продам къщата си.

Вдигнах глава и срещнах погледа на Лин. Знаех, че не може да види презрението в очите ми. Помислих, че огромният диамант на пръста й струваше достатъчно да плати втората ипотека, която би прогонила умиращото дете от дома му.

Събранието продължи около четиридесет и пет минути. През повечето време се изказваха съсипани хора, които бяха инвестирали всичките си пари в «Генстоун». Много от тях споделиха, че са били убедени да закупят акции, тъй като дете или друг член на семейството им е болен от рак и са се надявали ваксината да му помогне.

Докато хората излизаха навън, записвах имена, адреси и телефони. Благодарение на финансовата ми рубрика много пострадали знаеха името ми и искаха да поговорят за загубата си. Питаха ме дали според мен има шанс да си възвърнат поне част от инвестициите.

Лин бе излязла от странична врата и това ме зарадва. След катастрофата й написах писмо, за да й съобщя, че ще присъствам на опелото. То обаче още не бе обявено, защото издирваха трупа на Ник. Както всички, и аз вече се чудех дали Спенсър наистина е бил в самолета, или е инсценирал смъртта си.

Усетих ръка на рамото си. Сам Майкълсън, ветеран репортер от списание «Уолстрийт».

— Ще те черпя едно, Карли — мило предложи той.

— Наистина имам нужда.

Слязохме в бара и се настанихме до маса в ъгъла. Беше четири и половина.

— Спазвам твърдо правилото да не пия водка преди пет — каза Сам. — Но както знаеш, все някъде в света вече е пет часът.

Поръчах си чаша кианти. Обикновено в края на април минавам на шардоне, но след събранието се чувствах емоционално вледенена и реших, че трябва да се постопля.

Сам направи поръчката и попита:

— Е, как мислиш, Карли? Дали онзи мошеник се пече в Бразилия сега?

Отговорих му честно:

— Нямам никаква представа.

— Срещал съм Спенсър само веднъж. Кълна се, че ако ми беше предложил да ми продаде Бруклинския мост, щях да се хвана. Невероятен продавач! Виждала ли си го на живо някога?

Не можех да реша как да му отговоря. Все пак Ник беше мой зет. Фактът ме спираше да коментирам публично инвестициите в «Генстоун», защото се страхувах, че може да се приеме за конфликт на интереси. За съжаление това не ми попречи да купя акции на компанията за двадесет и пет хиляди долара, защото на онази семейна вечеря Ник ми съобщи, че след като ваксината му елиминира рака, някой ден ще може да премахне и всички генетични аномалии.

Бебето ми бе кръстено в деня, когато се роди. Нарекох го Патрик на името на дядо ми по майчина линия. Купих акциите в негова памет. На вечерята Ник ми каза, че колкото повече пари успеят да съберат, толкова по-бързо ще завършат работата по ваксината и ще я пуснат на пазара. Според него след няколко години акциите ми щяха да струват много повече. Бях спестила парите, за да направя вноска за апартамент.

Погледнах Сам и се усмихнах. Все още обмислях отговора си. Косата на Сам е посивяла и оредяла. Суетата му се проявява в причесване на дълги редки кичури над оплешивялото теме. Забелязах, че кичурите му вече не прикриват почти нищо, и едва се сдържах да не му кажа, че е изгубил битката с косата си и трябва да се предаде.

Сам наближава седемдесет, но сините му очи са ясни и проницателни. Много е умен. Осъзнах, че няма да е справедливо да не му разкажа за връзката си със семейство Спенсър, но да изясня, че съм виждала Ник само веднъж, а Лин три пъти.