Мехмет Сомер - Убийството на Бусе

Погледът ми се премести върху Мехмет Себил. И той повтори същото движение по малко по-мъжки начин. Тоест когато сви устните си, не ми се стори, че ще ми изпрати целувка. Бе станал доста немарлив, откакто не съм го виждала. Или може би и преди си е бил такъв, но аз не помнех.

Стана това, което искаха. Млъкнах. Вероятно доминиращата атмосфера на страх се беше отразила и на мен.

Необщителният продължаваше да гледа в пространството и да мисли. Докато той мислеше и аз се замислих. Кой знае за какви шантажи бяха използвани момичетата, които изпращах на Себил. Слава богу, повечето от тях дори не подозираха. Иначе все нещо щях да чуя. Но вече никога…

Май приключи с мисленето, защото проговори:

— В такъв случай нека да анализираме ситуацията…

София се изправи и по това разбрах, че тези думи означаваха „тръгвайте си“. Естествено, и аз си тръгнах.

— А вие вече внимавайте какво правите. Престанете да си врете носа навсякъде. И да знаете, че този път ви се размина леко. Досието ви става все по-дебело. Решете вече от чия страна сте. Ако се наложи, ще се обадим и на вас — каза той.

Днес за втори път ме караха да се откажа от работата си. Първо Сюрея Еронат ми го каза учтиво, сега пък и този вол ме заплашваше открито.

— София ще ви обясни — допълни той.

Придобих опит и затова въобще не понечих да се ръкувам, не подадох ръка и на Мехмет. Последвах София, която се отправи към вратата с бързи крачки.

Закръгленият с лукав поглед се надигна да ни отвори, когато асоциалното същество се обади със заповедническия си глас:

— Кой е човекът в колата?

И двете замръзнахме. Вероятно беше видял Хасан.

— Защо го доведохте тук?

— Идваме от погребение. Освен това на него може да се разчита — каза София. — Мой близък е…

Тишина.

— Да не се повтаря — добави той ледено.

Замислих се, че в бъдеще, когато се сетя за този момент, ще помня само свалените платна на София и ще се смея, подсещайки се какво нещо е смазващото господство.

Веднага след като излязохме през вратата, попитах:

— Кой е този вол?

— Тихоооо… — просъска София.

Мълчахме, докато стигнем до колата.

Когато влизах вкъщи, се чувствах потисната. Бях решила да забравя веднага щом изслушам нещата, които ми разказа София по време на пътуването. Исках да избягам някъде, където техните пипала не стигат, в някоя друга държава, да емигрирам в Панама, смятана за Шангри Ла на тези, които искат да сменят самоличността си и да се скрият.

Госпожа Сатъ продължаваше да си работи.

Посрещна ме с: „Добре дошъл, господине.“

„Господинът“ се разхождаше с минипола. А на главата си имаше шапка, голяма като тава. Попитах я дали някой ме е търсил.

— Телефонът звъня, но не вдигнах, господине. Оставиха съобтение — каза тя. — Ще ги чуете.

— Не се казва „съобтение“, а съобщение — рекох аз, докато влизах вътре.

Започнах да се потя. Веднага съблякох роклята си, за да не я намокря. Един студен душ щеше да ми се отрази добре. Ако се къпя достатъчно дълго, можех да изчистя не само тялото си, а и душата и ума си. Но исках първо да чуя съобщенията.

Първото беше от Хасан. Предлагаше да отидем заедно на погребението, ако все още не съм излязла. Закъсня и дойде със София. По-късно щях да помисля по този въпрос. Трябваше да дръпна Хасан и да поговоря хубаво с него. Не биваше да постъпва така с мен, при положение че всеки ден се срещаме лице в лице и ме гледа в очите. Постъпваше младежки и беше прекалено ентусиазиран за всичко. Бях сигурна, че не е злонамерен, действията му бяха такива единствено поради липсата на опит и прекаленото любопитство. Освен това, ако е истина, както твърди, той дори все още не е официално гей. Беше нещо неопределено. Какво означава показването на цепката на задника си? Ядосах се здраво, като се сетих.

Али беше оставил две съобщения едно след друго. В първото казваше, че е получил плика, донесен от куриера. Личеше, че все още не е инсталирал диска. Не знаеше за Джон Прюит. С второто съобщение предаваше, че хората от „Wish & Fire“ са се обадили и гледали положително на нашата оферта. Както винаги се получава, по отношение на парите гласът му цъфтеше от радост.

Следващото съобщение беше безмълвно. А в последвалото го гласовете се смесваха. Мъжки глас се обаждаше от мобилен телефон от много шумно място, където нямаше добър сигнал. Реших, че е от моите почитатели. Не можах да позная гласа, но ако се съди по думите, които хващах от време на време, беше някой, с когото бяхме правили много неща заедно. Прииска ми се Сатъ да не е слушала точно тези съобщения.