Мехмет Сомер - Убийството на Бусе

Противникът с мощни и много на брой пипала беше Сюрея Еронат. При необходимост бяха в сътрудничество, но търсеха възможност да се издерат. Войната за надмощие беше точно такова нещо. Сега господин Еронат искаше да приключат с този въпрос и с мен.

— Вероятно не е само молба от негова страна — казах аз.

— Ами сигурно — съгласи се София.

Надявах се да продължи. Не, не продължи.

— Е? — попитах отново.

— Какво „е“? Човекът директно ме заплаши. Искаше да каже, че ако ние човъркаме, те също имат какво да човъркат.

За любопитния Хасан толкова мълчание си беше прекалено. Не издържа:

— Каза ли поне какво е?

— Глупаци сте! И двамата… Би ли ни казал въобще? Дори на мен… не каза.

Помълчахме известно време.

— Сега — започна отново София — идваш с мен и обясняваш!

— На кого бе? — попитах аз.

— На човека, който не ме слуша, човекът, който при всяка възможност ми показва, че не ми вярва, скъпият ти приятел господин Мехмет Себил.

Преглътнах. Мехмет Себил е бизнесмен, когото познавам от години. Търгуваше със страните от бившата „желязна завеса“. От време на време се обаждаше за помощ, когато искаше да посрещне по различен начин гостите си. И аз изпращах подходящите момичета в който хотел кажеше той. Работата беше печеливша за всяка една страна. Дори не е идвал в клуба. Връзката ми с него от години беше само по телефона.

— Той ли е в дъното на тази работа?

— Не, ти пък… Той отговаря за мен, толкова. Дори и той не знае кой е в дъното. Дори не се знае има ли някой в дъното въобще. Толкова объркани взаимоотношения.

— Добре, от къде на къде ми е приятел? — учудих се аз. — Дори не съм го виждала от години.

— Не знам, скъпа. Така твърди…

— Виж го ти копелето!

София пусна един изкуствен смях.

— Нали? Хем казва, че ми е приятел, хем отгоре на всичко направи това! Както разбираш, скъпа, не всеки е наивен като теб. Въпрос на интереси. Може вече и ти да поумнееш.

София много бързо се сдоби със старото си самочувствие. Беше се върнала обратно същата острота на езика й, същото перчене.

— Добре, какво ще му обяснявам аз на него?

— Това, което си говорила със Сюрея Еронат. Първо аз ще му разкажа, след това ти… Една на друга ще потвърдим думите си. Ако се наложи и този обратният…

Споменатият „обратен“ беше Хасан, естествено.

— Викаш, ще се защитаваме една друга, така ли?

— Лично аз предпочитам да не гледам така на нещата — запази дистанция тя. — Това е възможност и за двете ни. Единствената възможност да се отдалечим за малко от тази работа, да ни оставят на мира, докато не се сетят пак за нас. Разбираш какво ти говоря, нали?

— Че защо да не разбирам?

— Не знам… гледаш ме с празно изражение, затова…

— Мисля…

Погледна подценяващо. Едно икономично движение с устни, вместо с очи, беше достатъчно да го покаже. Ако я видеше Мерил Стрийп, щеше да се пукне от завист.

— Ако не дойда? — попитах.

— Вече не остана място за шеги в тази работа. Няма нужда дори да го обсъждаме. Събери си мислите и се дръж както трябва. Аматьорската игра на детектив приключи, скъпа. Тук вече става въпрос и за твоя задник! Тоест за живота ти… Ако искаш да го опазиш, направи избора си според това. Е?

Междувременно обърнахме посоката по Е-5 и напредвахме, отминавайки поред Мертер, Бакъркьой, Атакьой. Завихме от разклона за Икителли. Тук за мен не е Истанбул и затова винаги, когато минавам, се учудвам. Откривам панорамата всеки път изцяло променена. Замислих се и се сетих, че често съм пътувала насам и всеки период между две идвания можеше да бъде изразен с години.

Някога медийните гиганти смятаха за голямо постижение да се прехвърлят тук един след друг, но сега отново се връщаха лека-полека към центъра на града. Отбихме в един от страничните пътища и напредвахме по междинни улици, чийто асфалт се влошаваше от време на време.

След медийните кули със съвременните конструкции гледката изведнъж се смесваше. Непосредствено до новите, поддържани и модерни сгради имаше полуразрушени сервизи за ремонт, ателиета за железни изделия и складове за строителни материали. Дори сградите оредяваха все повече. Ако стане нещо, беше невъзможно да се избяга оттук, особено в този вид. Със собствените си крака приближавах като агънце към капана.

Все повече губех доверието си в Хасан, за когото вярвах, че ще запази съществуването си въпреки София и въпреки всичко останало.

— Ето, дойдохме!

Мястото, което посочи София, бе обградено с високи стени, а желязната порта за коли беше затворена. При приближаването ни вратата се отвори сама. Продължихме към вътрешен двор, покрит с чакъл. Нито обичам да вървя върху такава настилка, нито успявам.