Мехмет Сомер - Убийството на Бусе

— Как така? — попитах. — Касетата не може да е доказателство за нищо. Ако не се лъжа, по този въпрос има дори и решение на Върховния съд.

Отново се засмя неясно.

— Да, има такова решение, но както и вие знаете много добре, за разпространяването на един слух не са необходими доказателства.

Неизвестно защо изпитах нужда да мина в защита:

— Нали знаете, че оригиналът беше в онази жена, журналистката.

— Госпожа Айше Видинли… — каза той, като поправи моето „жена“ с „госпожа“.

Да, вярно, че се казваше Айше. Името на журналистката, което не можех да си спомня толкова време, беше от най-обикновените — Айше. На всичкото отгоре аз обичам това име.

— А и тя, тоест Айше Видинли дори беше предложила интервюто си на вестника.

— Със сигурност нямаше да бъде публикувано.

Толкова категорично изрече това, че беше невъзможно човек да си помисли обратното.

— Извинете ме тогава, но какво точно се обърка?

— Касетата, която извадихте — рече той. — Някои хора научиха, без да е необходимо. Ненужни имена се включиха в случая.

— Те само искаха да извлекат полза от възможността — опитах се да ги защитя.

Погледна ме с усмивка.

— Не е ли достатъчно? Възможност… чревоугодничеството е един от седемте основни гряха. Но… ще се оправят…

Отново изказът му придобиваше увереност и неоспоримост. Кое как ще се оправи, беше ми любопитно какво ще им се случи, ако става въпрос за Айше Видинли и кокетката обратния Ахмет. Но любопитството ми не налагаше задаването на този въпрос. Колкото по-малко знам, толкова по-спокойна щях да бъда.

— Добре — казах аз.

Млъкнахме и двамата. Сюлейман и Сабиха и без това имаха уста, но без език. Обърнах се напред. Ако в колата не беше хладно, както ми се гадеше, досега нямаше да издържа. Но ето я благодатта на климатика.

— Къде да ви оставим? — попита той.

Съвсем естествено очаквах да ме оставят пред дома ми. Малко се обидих на този въпрос. Не го показах.

— Може на първата стоянка за таксита — отговорих аз.

Нямаше нужда да се обяснява на Сюлейман. Той чу каквото трябваше да чуе. Зави на първата отбивка и се насочи от Околовръстното към Есенлер. Приближавахме автогарата. Честно казано не исках да слизам там.

— Ако е възможно, нека не бъде на автогарата — гласът ми прозвуча леко яростно.

Продължихме към „Давут паша“. На кръстовището на пътя за колетната поща имаше стоянка за таксита. Доближихме се до първото такси и спряхме.

— Благодаря ви за вниманието. Очакваме да забравите случилото се — каза той.

Стиснах подадената ми ръка.

— И разбира се, час по-скоро да излезете от този случай.

Последното беше изречено със смразяващ кръвта ми глас. Ръката ми все още беше в неговата, гледаше ме в очите. Разбрах защо не ми е харесвал досега този мъж. Когато поискаше, черните му очи гледаха страховито.

Отново изказах съболезнования на госпожа Сабиха. С автоматично движение подаде ръката си, за да я целуна. И аз я целунах. Сюрея ми подаде шапката отзад. Слизайки, казах на Сюлейман само едно сухо „до скоро“, въпреки че въобще не заслужаваше.

Колата потегли веднага след като слязох от нея. Останах насред центъра на промишления квартал в Топкапъ, в най-елегантния си вид, с превъзходната голяма шапка в ръка.

Още преди да се огледам за таксита, при мен спря една „Корола“.

От отворения заден прозорец се подаде София:

— Скачай бързо.

Качих се, без да се замисля. Потеглихме.

— Проследихте ли ме?

— О, скъпа, не се опитвай да играеш наивна, моля те. Не е ли очевидно, че не може да е случайност?

Караше мъж с нервна физиономия, когото виждах за пръв път. А моят Хасан седеше отпред до него, без дори да си отвори устата. Ако му изпадне възможност от София, щеше да се обади, за да ме поздрави.

— Слушай сега, скъпа — продължи тя. — Нещата се объркаха толкова, колкото не можеш да си представиш. Имам нужда от теб.

— Нали дадох касетата…

— Не започвай, моля те. Току-що слезе от колата на човека. По пътя вероятно не сте си играли на „чичо Доктор“. Трябва да знам всичко, което ти разказа. Преди да си забравила, докато ти е прясно, без да пропуснеш дори и дума. Иначе моите обяснения няма да означават нищо без твоите думи — превъзмогвайки себе си, каза всичко това на един дъх.

— Моля те, говори бавно, едно по едно, тази скорост ми се отрази шокиращо.

Бандата изнудвачи с пипала на октопод беше на сцената с цялата си мощ. София, може би Ферух, дори и важната личност Рефик Алтън имаха по някакъв начин взаимоотношения с тях. Дори аз се намесих отнякъде и присъствах в записите им.