Мехмет Сомер - Убийството на Бусе

Сградата, пред която пристигнахме беше нова. Двуетажна. Но вътре, дори около нея, нямаше никакви признаци на живот.

София показа в последния момент, че са й останали някои човешки чувства, като каза на понечилия да слезе от колата Хасан:

— Ти стой! Ако има нужда, ще те извикаме. Да не те намесваме сега и теб.

Изкачихме стълбище с три стъпала и влязохме в сградата. София напредваше ентусиазирано и решително.

Стъпките ни издаваха звуци на токове върху повърхността от имитация на гранит, тези звуци се отразяваха и се увеличаваха в празното и широко пространство. Накратко, с всяка допълнителна подробност положението ставаше все по-страховито.

Притеснявах се от ехото на гласа си и прошепнах:

— Май няма никой друг освен нас.

София дори не се обърна.

Отпред се отвори широка двойна врата, от нея излезе пълничък човек с кръгло лице и очила и се насочи към нас. Доколкото си спомнях, Мехмет Себил не изглеждаше така. Не можеше да се е променил толкова, откакто не сме се виждали.

Прескочи частта с поздравите и ни показа пътя с думите: „Минете, очакват ви.“ Лицето му бе невероятно сериозно, а погледът му беше жив и игрив, като на непослушните деца.

Личеше, че мястото, в което влязохме, беше проектирано и обзаведено като кабинет на шеф. Бе снабдено с всякакъв вид детайли, които се очакват на такова място. Намираше се в ъгъла на сградата и затова имаше изглед и към зелената градина, и към чакъления двор с вид на паркинг, откъдето дойдохме ние. Бяха наблюдавали пристигането ни стъпка по стъпка.

Във фотьойлите, подредени като за среща, седяха Мехмет Себил — моят приятел! — и още един човек, когото не познавах. И двамата излъчваха напрежение. Старият ми приятел не даваше никакъв признак, че ме познава. Освен че не стана от мястото си, той дори не ни поздрави.

София отправи странен поздрав, приличащ на реверанс, като леко присви коленете си и придвижи единия си крак назад, досущ като Лоте Леня в „От Русия с любов“. Наблюдавах я с учудване и съжаление.

Пълничкият, който ни отвори вратата, също влезе след нас и седна на един от неудобните столове покрай стената. Личеше си, че не е от същата класа.

Гласът на непознатия за мен човек беше почти механичен:

— Седнете, моля…

Това „моля“ не беше от онова гостоприемно „моля“, което ви подканва и черпи. Отидохме и седнахме. Ако съдим по поведението му, личеше, че е по-важен от всички, които се намират тук. Показваше го открито. Може би заради това старият ми приятел Мехмет Себил се притесняваше от него и не ми обръщаше внимание.

— Здравейте, господин Мехмет, отдавна не сме се виждали — поздравих аз и доближавайки се до него, подадох ръката си.

— Да… така е… — измрънка той, докато се ръкувахме.

Обърнах се към другия.

— С вас не се запознахме. Здравейте…

— Аз ви познавам достатъчно — отвърна той нагло. Ръката ми увисна във въздуха.

София, която следеше с очи всяко мое движение, ми отправи изпълнен със светкавици поглед, нареждащ да седна. Накрая показа, че одобрява сядането ми.

— Говорих със Сюрея Еронат — започна тя. Звучеше така, сякаш сама е планирала и осъществила срещата.

Човекът директно я беше заплашил и предупредил какво може да се случи, ако не внимават. Посочи ме с ръка и каза.

— Тя е свидетел на всичко.

Задоволих се само с глуповато поклащане на глава.

— Е, и? — попита намръщеното асоциално същество.

— Вие го познавате по-добре, господине. Аз само предавам какво ми е казано. Пратеникът не може да бъде съден.

— Какво сега, ще пием една студена вода и ще си седим ли? Тази работа не може да приключи така.

— Двама души умряха… — намесих се аз. — Не е ли достатъчно? Освен това единият беше напълно невинен.

Направи се, че не ме чува. Все едно ме нямаше. Бях станала невидима и никой не ме чуваше. Веждите му бяха смръщени и гледаше в пространството. Настръхнах. Това май беше позата му за мислене. Всички го наблюдавахме.

— Всъщност и Бусе бе невинна… — добавих аз. Не можах да разбера защо гласът ми преминава в мрънкане. Отново не бях чута. — Сигурна съм, че вие сте поръчали убийството й. — Не съм убедена дали казах това на висок глас, или само си го помислих. Леденият поглед се заби в мен, с което ми даде да разбера, че този път ме чу.

София ме гледаше с тревога. Леко стискаше прекрасните си устни и присвиваше очи, казвайки „млъкни“. Продължавах все повече да настръхвам. А всъщност стаята, в която се намирахме, не беше хладна.