Агата Кристи - Убийство по Коледа

— Ама, разбира се, сър, не му е работа да ги пипа изобщо. Просто беше взел една и я оглеждаше, когато споменах, че е дошъл мистър Сагдън и той я изпусна.

Поаро попита:

— Какво точно казахте — „мистър Сагдън“ или думата „полиция“?

— Сега се сещам, сър. Казах, че е дошъл полицейският началник.

— И Хорбъри изпусна чашата — каза Поаро.

— Подозрителна работа — каза полковник Джонсън. — Хорбъри не попита ли защо идва полицейският началник?

— Да, сър, попита защо е дошъл. Аз му казах, че е дошъл да събира пожертвувания за полицейското сиропиталище и че се е качил при мистър Лий.

— Хорбъри поуспокои ли се, когато чу това?

— Знаете ли, сър, че май наистина беше така. Промени се веднага. Каза, че мистър Лий бил добър и щедър човек — само че употреби много невъзпитан израз — и излезе.

— Откъде?

— През вратата на преддверието за прислугата.

Сагдън се намеси:

— Вярно е, сър. Минал през кухнята, където го видели готвачката и нейната помощничка, после излязъл през задната врата.

— Чуйте ме сега, Тресилиън, и помислете внимателно. Има ли възможност Хорбъри да се върне в къщата, без да бъде забелязан?

Възрастният човек поклати глава.

— Не виждам как може да го направи, сър. Всички врати са заключени отвътре.

— Ами ако е имал ключ?

— Освен това вратите са и залостени.

— А как влиза, когато се връща?

— Има ключ от задната врата, сър. Всички от прислугата минават оттам.

— Значи е възможно да се е върнал оттам?

— Но е трябвало да мине през кухнята, сър. А там има хора докъм девет и половина, дори до десет без четвърт.

Полковник Джонсън каза:

— Това е достатъчно. Благодаря ви, Тресилиън.

Възрастният човек стана, поклони се и напусна стаята. След минута обаче се върна обратно.

— Хорбъри току-що се е върнал, сър. Искате ли да говорите с него?

— Да. Кажете му да дойде тук, моля ви.

Видът на Сидни Хорбъри съвсем не беше предразполагащ. Той влезе в стаята, остана прав и започна да потрива ръце, като мяташе погледи ту към единия, ту към другия, ту към третия. Поведението му беше на подмазвач.

Джонсън попита:

— Вие сте Сидни Хорбъри, нали?

— Да, сър.

— Личен прислужник на покойния мистър Лий?

— Да, сър. Ужасна работа, нали? Щях да падна, когато чух от Гладис. Горкият старец…

Джонсън го прекъсна:

— Отговаряйте само на въпросите ми, моля.

— Да, сър, разбира се, сър.

— Кога излязохте и къде бяхте?

— Излязох оттук малко преди осем, сър. Ходих на кино, сър. Даваха Любов в Севиля , сър. Киното е на пет минути оттук.

— Някой видя ли ви там?

— Младата госпожица на касата, сър. Тя ме познава. И човекът на входа, той също ме познава. И… ъ-ъ-ъ… аз бях с една дама, сър. Имахме среща там.

— О, така ли? Как се казва тя?

— Дорис Бакъл, сър. Работи в млекарския магазин, сър. Маркъм Роуд 23.

— Добре. Ще проверим. Направо тук ли се върнахте?

— Първо изпратих госпожицата, сър. После се върнах направо тук. Ще видите, че всичко е наред, сър. Нямам нищо общо с това. Аз бях…

Джонсън каза рязко:

— Никой не ви обвинява.

— Да, сър, разбира се, сър. Само че никак не е хубаво, когато стане убийство в къщата.

— Никой не твърди обратното. Откога сте на служба при мистър Лий?

— Повече от година, сър.

— Харесва ли ви тук?

— Да, сър. Много бях доволен. Плащат ми добре. Понякога не ми беше много лесно с мистър Лий, но аз съм свикнал да си имам работа с инвалиди.

— Къде сте работили преди?

— Бях при майор Уест и преподобния Джаспър Финч…

— Ще съобщите подробностите на Сагдън по-късно. Искам да знам следното — кога за последен път видяхте мистър Лий?

— Беше към седем и половина, сър. Поднесох му лека вечеря в седем часа, а след това го приготвих за лягане. Имаше навика да поседи пред камината така, преди да си легне.

— А кога си лягаше обикновено?

— По различно време, сър. Понякога, когато беше уморен, си лягаше рано, още към осем. А понякога оставаше до единадесет или и след това.

— Какво правеше, когато си лягаше?

— Обикновено позвъняваше за мен, сър.

— И му помагахте да си легне?

— Да, сър.

— Но днес сте имали свободна вечер. Винаги ли е така в петък?

— Да, сър. Петък ми е почивният ден.

— А тогава как си лягаше мистър Лий?

— Тогава викаше Тресилиън или Уолтър.

— Не беше съвсем безпомощен? Можеше да се придвижва, така ли?

— Да, сър, но не много свободно. Той страдаше от артрит, сър. Имаше дни, когато се чувствуваше много зле.