Агата Кристи - Убийство по Коледа

Поаро поклати глава.

— Драги приятелю — каза той, — сравнете физиката на мосю Стивън Фар и тази на стария Симеон Лий. Ако Фар е решил да убие стареца, можел е да го стори за минутка — Симеон Лий едва ли би могъл да му се противопостави. Нима може човек да допусне, че крехкият старец и този здравеняк са се боричкали няколко минути, катурвайки столове и чупейки порцелан? Подобно нещо е съвсем невероятно!

Полковник Джонсън присви очи.

— Искате да кажете — попита той, — че Симеон Лий е бил убит от някой слаботелесен мъж?

— Или жена! — допълни Сагдън.

Полковник Джонсън погледна часовника си.

— Нямам повече работа тук. Нещата са във вашите здрави ръце, Сагдън. О, да не пропуснем! Трябва да повикаме иконома. Зная, че сте го разпитали, но сега знаем повече неща. Трябва да получим потвърждение за това къде, според тях, са били всички по време на убийството.

Тресилиън влезе бавно. Полковник Джонсън го покани да седне.

— Благодаря ви, сър. Наистина ще седна. Не се чувствувам добре, сър. Краката ми, а и главата.

Поаро попита внимателно:

— Добре поддържан дом, нали? Но не много щастлив?

— Не бих искал да кажа това, сър.

— Значи преди години, когато всички са били тук, е бил щастлив?

Тресилиън изрече бавно:

— Навярно човек не би могъл да каже, че тук е царяла хармония.

— Покойната мисис Лий е била полу-инвалид, така ли?

— Да, сър, беше много болна.

— Децата й обичаха ли я?

— Мистър Дейвид много я обичаше. Той беше повече като дъщеря, отколкото като син. А когато тя почина, той си тръгна оттук, защото не можеше да живее повече така.

Поаро попита:

— А мистър Хари? Той какъв беше?

— Винаги много буен, сър, но с добро сърце. Божичко, как ме изплаши, когато позвъни на вратата — беше толкова нетърпелив, а и после, когато отворих, гледам — някакъв непознат пред мен, а тогава мистър Хари каза: „Здравей, Тресилиън. Още си тук, а?“ Както едно време.

Поаро каза съчувствено:

— Да, сигурно сте се почувствували странно. Страните на Тресилиън леко порозовяха и той каза: — Понякога ми се струва, сър, сякаш миналото не е онова минало! Май че имаше някаква пиеса в Лондон за нещо подобно. Наистина тук има нещо, сър, наистина. Обзема ви чувството, че това вече сте го правили. Просто ми се сторва, че на вратата се звъни, аз отивам да отворя и там е мистър Хари — а дори да е мистър Фар или някой друг — и си казвам — но това съм го правил преди…

Поаро каза:

— Това е интересно, много интересно.

Тресилиън го изгледа с благодарност.

Джонсън нетърпеливо прочисти гърлото си и пое разпита.

— Искаме да уточним някои времена — каза той.

— Когато се е чул шумът от горния етаж, в трапезарията са били само мистър Алфред Лий и мистър Хари Лий, така ли?

— Не бих могъл да ви кажа, сър. Всички господа бяха там, когато поднасях кафето, но беше поне четвърт час преди това.

— Мистър Джордж Лий е телефонирал. Можете ли да го потвърдите?

— Мисля, че някой наистина говори по телефона, сър. Има звънец и в кухнята и когато някой вдига слушалката, се чува леко иззвъняване. Спомням си, че го чух, но не му обърнах внимание.

— Не знаете кога точно е било?

— Не мога да кажа, сър. Мога само да кажа, че беше след като поднесох кафето.

— Знаете ли къде бяха дамите по това време?

— Мисис Алфред беше в гостната, сър, когато отидох да взема таблата за кафе. Беше минута или две, преди да се чуе викът от горния етаж.

Поаро попита:

— Какво правеше тя?

— Стоеше до прозореца, сър. Беше дръпнала леко завесата и гледаше навън.

— В стаята нямаше друга дама?

— Не, сър.

— Знаете ли къде бяха?

— Изобщо не мога да ви кажа, сър.

— А да знаете нещо за другите?

— Струва ми се, че мистър Дейвид свиреше на пиано в стаята до гостната.

— Чухте ли го да свири?

— Да, сър. — Възрастният човек потрепери. — Беше като предзнаменование, сър, така си рекох след това. Свиреше „Погребалния марш“. Дори и тогава още ме полазиха тръпки по гърба.

— Това е любопитно — каза Поаро.

— Сега за този Хорбъри, прислужника — каза Джонсън. — Готов ли сте да се закълнете, че е излязъл от дома в осем часа?

— О, да, сър. Беше точно след като тук дойде мистър Сагдън. Спомням си го добре, защото той счупи една чаша.

Поаро попита:

— Хорбъри е счупил чаша?

— Да, сър, една от устърския сервиз за кафе. Цели единадесет години ги мия и до днес нямаше нито една счупена.

Поаро каза:

— Какво правеше Хорбъри с чашите за кафе?