Агата Кристи - Убийство по Коледа

Тримата мъже за миг спряха погледите си върху нея. Очите на Джонсън изразяваха почуда и възхищение. В тези на Сагдън нямаше оживление, а по-скоро нетърпението на човек, който бърза да продължи с работата си. В очите на Еркюл Поаро се четеше възхита (както забеляза тя), само че възхитата не бе от нейната красота, а от начина, по който тя я използуваше. Тя не подозираше, че той си мисли: „Jolie mannequin, la petite. Mais elle a les yeux durs.“ 1 1 Хубавичка е тази малката. Но има нежен поглед. (фр) — Б.пр.

Полковник Джонсън си мислеше: „Страшно хубаво момиче. Ако не внимава, Джордж Лий ще си има проблеми с нея. Очичките й играят.“

Полицейският началник Сагдън си мислеше: „Празноглава жена. Дано бързо да приключим с нея.“

— Ще седнете ли, мисис Лий? Момент да видя… Вие сте…

— Мисис Джордж Лий.

Тя пое стола с топла благодарствена усмивка. „Все пак — сякаш казваха очите й, — макар да сте мъж и полицай, никак не сте страшен.“

Усмивката се отнасяше и за Поаро. Чужденците са толкова податливи към женското внимание. Сагдън тя напълно изключи.

Тя изчурулика, кършейки нещастно ръце:

— Толкова е ужасно всичко. Ужасно се страхувам.

— Но, моля ви, мисис Лий — каза полковник Джонсън. — Зная, че е било истински шок, но вече всичко е свършило. Просто искаме да ни разкажете какво се случи тази вечер.

Тя извика:

— Но аз не зная нищо, наистина нищо!

За миг полковник Джонсън присви очи и каза внимателно:

— Разбира се, разбира се.

— Пристигнахме едва вчера. Джордж настоя да дойдем тук за Коледа! Защо ли го направихме? Никога вече няма да бъда същата!

— Да, наистина е много неприятно.

— Аз почти не познавам семейството на Джордж. Срещала съм се с мистър Лий веднъж или два пъти — на сватбата ни и още веднъж след това. Разбира се, с Алфред и Лидия сме се виждали по-често, но по принцип всички са ми чужди.

На лицето й отново се изписа израза на детинска уплаха. В очите на Еркюл Поаро отново се появи възхита и той отново си помисли: „Elle joue tres bien comedie, cette petite…“ 2 2 Много добре се преструва тази малката. (фр) — Б.пр.

— Да, да — каза полковник Джонсън. — Кажете ни сега кога за последен път видяхте своя свекър мистър Лий жив?

— О, това ли? Ами днес следобед. Беше ужасно!

Джонсън бързо попита:

— Ужасно? Защо?

— Толкова бяха ядосани!

— Кой е бил ядосан?

— Ами всички… Нямам предвид Джордж. Баща му не му каза нищо на него. Но на всички други.

— Какво точно се случи?

— Когато отидохме там — беше ни повикал всички — той говореше по телефона, разговаряше с адвокатите си за своето завещание. А после каза на Алфред, че изглеждал много навъсен. Според мен на Алфред му беше криво заради това, че Хари се беше върнал у дома завинаги. Явно Алфред доста се тревожеше от това. А Хари направи нещо ужасно. И тогава той каза нещо за жена си — тя е покойница отдавна — че имала ум на кокошка, така каза, а Дейвид скочи така, сякаш искаше да го убие. О! — спря тя изведнъж, а в погледа й се изписа ужас. — Нямах това предвид! Изобщо нямах това предвид!

Полковник Джонсън изрече утешително:

— Да, да, не се притеснявайте! Това е просто израз!

— Хилда, жената на Дейвид, го успокои и… ами това е всичко. Мистър Лий каза, че не иска да вижда никого повече тази вечер и ние си тръгнахме.

— И тогава го видяхте за последен път?

— Да. Докато… докато… — тя цялата потрепери.

Полковник Джонсън каза:

— Да, разбирам. А къде се намирахте по време на престъплението?

— Момент само… Струва ми се, че бях в гостната.

— Не сте ли сигурна?

Нещо в очите на Магдалин проблесна за миг, но клепачите й го скриха.

Тя отговори:

— Разбира се! Колко глупаво от моя страна… Бях на телефона. Човек така се обърква.

— Телефонирахте, значи. В тази стая?

— Да, само тук има телефон, като изключим онзи в стаята на моя свекър.

Полицейският началник Сагдън попита:

— Имаше ли още някой с вас в стаята?

Тя отвори широко очи.

— О, не. Бях съвсем сама.

— Дълго ли стояхте тук?

— Не много. Вечер човек трудно може да се свърже по телефона.

— Значи сте поръчали извънградски разговор, така ли?

— Да, до Уестрингъм.

— Разбирам. И после?

— После чух онзи ужасен вик и всички се втурнаха нагоре, а вратата беше заключена и трябваше да я разбиват. О, беше истински кошмар ! Никога няма да го забравя!

— Да, да — отвърна механично полковник Джонсън с все същия любезен тон. — После продължи: — Знаехте ли, че вашият свекър държи в сейфа на стаята си скъпоценни диаманти?