Агата Кристи - Убийство по Коледа

Той млъкна, защото вратата се отвори и в стаята влезе Дейвид Лий.

Дейвид Лий се владееше добре. Беше спокоен — почти неестествено спокоен. Приближи се към тях, издърпа един стол и седна, като изпитателно гледаше към полковник Джонсън.

Електрическото осветление падаше върху русия кичур, надвисващ над челото му и подчертаваше чувствителните извивки на челюстта му. Той изглеждаше необичайно млад, за да бъде син на съсухрения старец, който лежеше мъртъв на горния етаж.

— Е, господа — каза той. — С какво мога да ви помогна?

Полковник Джонсън каза:

— Доколкото разбрах, мистър Лий, имало е някакво семейно събиране в стаята на баща ви днес следобед?

— Да. Но беше съвсем неофициално. Искам да кажа, че не беше семеен съвет или нещо подобно.

— И какво стана там?

Дейвид Лий отговори спокойно:

— Баща ми беше в особено настроение. Към един възрастен инвалид като него човек трябва да проявява разбиране, естествено. Струва ми се, че ни беше повикал при себе си, за да… ъ-ъ-ъ… да излее злобата си върху нас.

— Можете ли да си спомните какво каза?

Дейвид отвърна тихо:

— Всъщност това бяха просто глупости. Каза, че не сме ставали за нищо, никой от нас, че в семейството нямало нито един истински мъж! Каза, че Пилар (моята испанска племенница) струвала колкото двама от нас. Каза, че… — Дейвид млъкна.

Поаро каза:

— Моля ви, мистър Лий, точните му думи, ако можете.

Дейвид продължи неохотно:

— Той каза доста груби думи, каза, че се надявал някъде по света да има по-добри синове, дори и да не били родени в неговото легло…

По чувствителното му лице се бе изписало неодобрение от думите, които повтаряше. Сагдън внезапно вдигна поглед нагоре, наведе се напред и попита:

— Баща ви каза ли нещо по-специално на брат ви, мистър Джордж Лий?

— На Джордж ли? Не си спомням. О, да, като че ли му каза да прави повече икономии за в бъдеще, защото щял да намали издръжката му. Джордж много се ядоса и почервеня като пуяк. Започна да заеква и да нарежда, че няма да може да се оправи с по-малко пари. Баща ми му отговори съвсем спокойно, че щяло да му се наложи. Каза му да накара жена си да му помогне в икономиите. Доста злобно подмятане, като се има предвид, че Джордж винаги е бил маниак на тема икономии. Според мен Магдалин е с по-широки пръсти — има доста екстравагантни вкусове.

Поаро попита:

— Значи и тя е била ядосана, така ли?

— Да. Освен това баща ми каза още нещо грубо — подхвърли, че била живяла с някакъв морски офицер. Разбира се, той имаше предвид баща й, но прозвуча доста двусмислено. Магдалин цялата почервеня. Но тя не е виновна.

Поаро отново попита:

— Баща ви спомена ли покойната си съпруга, вашата майка?

Лицето на Дейвид стана червено като домат. Нахлулата кръв пулсираше в слепоочията му. Той вкопчи треперещи ръце в ръба на масата и каза сподавено.

— Да, спомена я. Той я обиди.

Полковник Джонсън попита:

— Какво каза?

Дейвид отвърна кратко:

— Почина, когато още бях момче.

— Била ли е нещастна в живота си тук?

Дейвид се изсмя презрително:

— Кой може да е щастлив с човек като баща ми? Майка ми беше светица. Почина с разбито сърце.

Поаро продължи:

— Баща ви сигурно е скърбял след смъртта й?

Дейвид отвърна рязко:

— Не зная, аз напуснах дома си.

Помълча малко, после каза:

— Навярно не знаете, че преди сегашното ми идване не бях виждал баща си от двадесет години. Така че не мога да ви разкажа много за неговите навици, за неговите неприятели или какво е ставало тук.

Полковник Джонсън попита:

— Знаехте ли, че баща ви държи скъпоценни диаманти в сейфа на спалнята си?

Дейвид отвърна с безразличие:

— Така ли? Глупаво е било.

Джонсън каза:

— Бихте ли ни описали накратко движението си снощи?

— Моето? О, станах рано от масата. Отегчително ми е да висим над чашите с портвайн. Освен това усещах, че Алфред и Хари бяха на път да се скарат. Не обичам кавги. Измъкнах се и отидох до стаята с пианото, за да посвиря.

Поаро попита:

— Стаята с пианото не е ли до гостната?

— Да. Посвирих там известно време, до… до това, което се случи.

— Какво точно чухте?

— О! Далечен шум от обръщане на мебели горе. А след това един кошмарен вик. — Той отново сви юмруци. — Като душа в ада. Господи, какъв ужас!

Джонсън каза:

— Сам ли бяхте в стаята с пианото?

— А? Но, жена ми беше с мен. Беше дошла от гостната. Ние… ние се качихме горе с другите. — После добави бързо и нервно: — Нали не искате да ви описвам гледката там?