Агата Кристи - Убийство по Коледа

— Бях в трапезарията. Тъкмо бяхме приключили с вечерята. Не, всъщност като че ли бях тук, в тази стая. Бях телефонирал малко преди това.

— Телефонирали сте?

— Да. Обадих се на секретаря на консерваторите в Уестрингъм, в моя изборен район. Проблемът не търпеше отлагане.

— Значи чухте вика след това?

Джордж Лий потрепери.

— Да, направо смразяващо. Кръвта ми изстина. Викът заглъхна и се превърна в нещо като къркорене.

Той извади носна кърпичка и изтри потта от челото си.

— Ужасно нещо — промърмори той.

— И след това се втурнахте нагоре?

— Да.

— Видяхте ли братята си — мистър Алфред и мистър Хари Лий?

— Не. Сигурно ме бяха изпреварили.

— Кога за последен път видяхте баща си, мистър Лий?

— Днес следобед. Всички бяхме при него.

— И не сте го виждали след това?

— Не.

Полковник Джонсън помълча, а после попита:

— Знаехте ли, че баща ви е държал известно количество скъпоценни нешлифовани диаманти в сейфа на спалнята си?

Джордж Лий кимна.

— Доста лекомислена постъпка — надуто каза той. — Често съм му го казвал. Може да са го убили заради тях — искам да кажа… значи…

Полковник Джонсън го прекъсна:

— А знаете ли, че тези диаманти са изчезнали?

Долната устна на Джордж увисна надолу. Очите му щяха да изскочат от орбитите си.

— Значи наистина са го убили заради тях?

Полковник Джонсън изрече бавно:

— Той е знаел за изчезването им и е уведомил полицията няколко часа преди смъртта си.

Джордж каза:

— Но тогава… Не разбирам… аз…

Еркюл Поаро каза внимателно:

— Ние също не разбираме…

Хари Лий влезе в стаята с наперен вид. За миг Поаро се вгледа смръщено в него. Имаше чувството, че беше виждал този човек някъде. Орловият нос, надменната поза на главата, очертанието на брадичката — тези неща правеха впечатление; не можеше да се отрече — макар Хари да беше едър, а баща му — със среден ръст, — че между тях имаше голяма прилика.

Забеляза и още нещо — въпреки цялата си напереност, Хари Лий беше нервен. Стараеше се да го прикрие с поведението си, но тревогата си личеше.

— Е, господа — каза той. — С какво мога да ви бъда полезен?

Полковник Джонсън каза:

— Ще се радваме, ако можете да хвърлите някаква светлина върху събитията от тази вечер.

Хари Лий поклати глава.

— Не зная нищо. Всичко е направо ужасно и толкова неочаквано.

Поаро каза:

— Наскоро сте пристигнали от чужбина, нали, мистър Лий?

Хари бързо се извърна към него.

— Да. Преди седмица.

Поаро попита:

— Дълго време ли сте отсъствували оттук?

Хари Лий вдигна брадичка и се изсмя.

— Е, по-добре е да ви го кажа още сега. И без това ще го научите от някого! Господа, аз съм блудният син! Почти двадесет години кракът ми не е стъпвал в този дом.

— Но сега сте тук. Ще ни кажете ли защо се върнахте? — попита Поаро.

Хари веднага отговори със същата откровеност:

— Както в старата история — отегчих се от рожковите, които свинете ядат — или не ядат, винаги забравям как беше. Помислих си, че може да е по-добре да се сменя със златния телец. Получих писмо от баща ми, в което той ми предлагаше да се завърна. Подчиних се на зова му и ето ме тук. Това е всичко.

Поаро каза:

— Дошли сте за кратко — или за по-дълго?

Хари отвърна:

— Върнах се завинаги!

— И такава е била волята на баща ви?

— Старецът остана очарован. — Той отново се изсмя и около ъгълчетата на очите му се появиха симпатични бръчици. — Доста скучно е било за стареца да живее тук с Алфред! Алфред е страшно отегчителен — иначе не е лош, ама не става за компания. Навремето баща ми доста си е поживял и сигурно ме е очаквал с нетърпение.

— А брат ви и жена му останаха ли доволни, когато научиха, че ще останете тук?

Поаро зададе въпроса с леко повдигане на веждите си.

— Алфред ли? Той направо щеше да се пръсне от яд. За Лидия не знам. Сигурно и на нея не й е станало хубаво, заради него. Но съм убеден, че в края на краищата това щеше да й допадне. Лидия ми е симпатична. Няма начин да не се разберем с нея. Само че Алфред е нещо съвсем различно. — Той отново се изсмя. — Алфред винаги адски ме е ревнувал. Винаги е бил добрият син, дето си седи у дома и си знае задълженията. И какво щеше да получи накрая? Това, дето винаги го получават добрите синчета — ритник отзад. Послушайте ме, господа — добродетелта не е нещо, което си струва. — И той ги изгледа един след друг. — Надявам се, че не сте шокирани от моята откровеност. Но нали и вие гоните истината. В крайна сметка ще измъкнете наяве всичките кирливи ризи на семейството. По-добре е аз сам да си извадя моите. Не съм кой знае колко съкрушен от смъртта на баща ми — че аз не съм го виждал толкова години, — но независимо от това той ми е баща и е бил убит. Държа да има отмъщение. — Той поглади брадичката си, докато ги гледаше. — В нашето семейство отмъщението е на голяма почит. Никой от семейство Лий не забравя лесно. Затова искам убиецът на баща ми да бъде открит и да увисне на въжето.