Агата Кристи - Убийство по Коледа

Лидия каза с тихия си глас:

— Това беше ужасен удар за съпруга ми. За всички нас, но най-вече за него.

Ръката й беше на рамото му.

Полковник Джонсън заговори:

— Няма ли да седнете, мисис Лий? Позволете да ви представя мосю Еркюл Поаро.

Поаро се поклони. Очите му шареха с интерес от мъжа към жената и обратно.

Лидия нежно натисна съпруга си по рамото.

— Седни, Алфред.

Алфред седна и промърмори:

— Еркюл Поаро? Момент…

Той прекара вяло ръка по челото си.

Лидия каза:

— Полковник Джонсън иска да ти зададе някои въпроси, Алфред.

Префектът я погледна с одобрение. Беше благодарен, че мисис Алфред Лий се оказваше толкова разумна и способна жена.

Алфред отвърна:

— Да, разбира се, разбира се…

Джонсън си помисли: „Шокът изглежда напълно го е извадил от релсите. Дано малко да дойде на себе си.“

На глас той каза:

— Това е списъкът на всички, които са били в къщата тази вечер. Бихте ли потвърдили дали той е верен?

Той леко кимна на Сагдън, който извади бележника си и прочете отново имената.

Баналната и бюрократична операция сякаш извади Алфред от унеса и го върна на земята. Той се посъвзе, очите му загубиха стъкления си поглед и когато Сагдън завърши, той кимна в знак на съгласие:

— Точно така.

— Бихте ли ми разказали нещо повече за гостите си? Доколкото разбирам, мистър и мисис Джордж Лий и мистър и мисис Дейвид Лий са ваши роднини?

— Това са двамата ми по-млади братя и техните съпруги.

— Те не живеят постоянно тук, така ли?

— Да, тук са само за Коледа.

— Мистър Хенри Лий също ви е брат?

— Да.

— А другите ви двама гости — мис Естравадос и мистър Фар?

— Мис Естравадос е моя племенница. Мистър Фар е син на някогашния съдружник на баща ми в Южна Африка.

— Значи стар приятел?

Лидия се намеси.

— Не, всъщност го виждаме за пръв път.

— Разбирам. Но го поканихте да остане с вас за Коледа?

Алфред се поколеба, после погледна към жена си. Тя обясни:

— Мистър Фар се появи най-неочаквано вчера. Просто бил наоколо и решил да се обади на свекъра ми. Когато той разбрал, че мистър Фар е син на неговия някогашен приятел и съдружник, той настоя господинът да остане с нас за Коледа.

Полковник Джонсън каза:

— Ясно. Това обяснява списъка на гостите. Сега прислугата. Мисис Лий, мислите ли, че всички от тях заслужават доверие?

Лидия се замисли за момент, преди да отговори. После каза:

— Да, напълно съм сигурна във всички. Повечето от тях работят тук от много години. Тресилиън, икономът, е в къщата от времето, когато съпругът ми е бил малко дете. Единствените новодошли са камериерката Джоун и личният прислужник на моя свекър.

— Какво ще кажете за тях?

— Джоун е просто една малка глупачка, но това е най-лошото, което мога да кажа за нея. За Хорбъри знам твърде малко. Той е тук от година, но се оказа много добър в работата си и моят свекър беше напълно удовлетворен от него.

Поаро вметна внезапно:

— Но вие, мадам, не сте, нали?

Лидия сви рамене.

— Той няма нищо общо с мен.

— Но вие сте господарката на къщата и прислугата е ваша грижа.

— Да, но Хорбъри беше прислужник на свекъра ми и следователно извън моите компетенции.

— Разбирам.

Полковник Джонсън се намеси:

— Да поговорим за събитията от тази вечер. Страхувам се, че това ще ви причини болка, господин Лий, но бих искал да чуя вашия разказ за случилото се.

Алфред отвърна с тих глас:

— Разбира се.

Джонсън се опита да помогне:

— Кога например видяхте баща си за последен път?

Лек спазъм изкриви лицето на Алфред и той отговори с тих глас:

— Бях при него за кратко след чая. Накрая му казах лека нощ и излязох. Чакайте да си спомня… беше към шест без петнадесет.

Поаро се намеси:

— Казахте му лека нощ ли? Значи не очаквахте да го видите повече през вечерта?

— Не. Вечерята на баща ми, обикновено нещо леко, му се носеше в стаята винаги в седем. След това той или си лягаше рано или седеше в креслото си и никой от членовете на семейството не го безпокоеше, освен ако той сам не повика някого.

— А често ли го правеше?

— Понякога. Ако това беше желанието му.

— Но обикновено не беше така.

— Не.

— Продължете, ако обичате, мистър Лий.

Алфред продължи:

— Нашата вечеря беше в осем. След нея съпругата ми и другите дами се оттеглиха в гостната — тук гласът му изневери. Очите му отново се втренчиха. — Ние седяхме около масата… Изведнаж се чу съвсем необичаен шум. Падаха столове, трошаха се мебели и съдове и после… О, боже — гласът му се задави. — Още го чувам, вика на баща ми — ужасяващ, продължителен, затихващ вик, вик на човек в предсмъртна агония.