Агата Кристи - Убийство по Коледа

Полковникът кимна.

— Къде са всички сега?

— Помолих ги да останат в гостната, докато се приготвя да взема показанията им.

— Добре. Предлагам да се качим горе и да огледаме мястото на престъплението.

Сагдън ги поведе нагоре по стълбите и после по коридора.

Когато влязоха в стаята, Джонсън пое дълбоко дъх и каза:

— Направо ужасно.

Той застана неподвижно, изучавайки с поглед преобърнатите столове, строшения порцелан и опръсканите с кръв парчетии.

Слабият възрастен човек, клекнал край тялото, стана и кимна.

— Здравейте, Джонсън. Истинска касапница, а?

— Прав сте, докторе. Можете ли вече да ни кажете нещо?

Докторът сви рамене и се ухили.

— Сложните описания ще спестя за официалния доклад. Иначе нищо сложно. Заклан е бил като прасе. Кръвта му е изтекла за по-малко от минута. Няма следа от оръжието.

Поаро прекоси стаята и отиде до прозорците. Както беше казал Сагдън, единият беше затворен и залостен, а другият — отворен на около десетина сантиметра отдолу. Дебел масивен болт го задържаше в това положение.

Сагдън каза:

— Според иконома този прозорец никога не се затваря, независимо от времето. Под него има постлан линолеум, в случай, че прокапе дъжд, но това не става, тъй като стряхата отгоре го предпазва.

Поаро кимна, после се върна до тялото и го огледа. Устните се бяха дръпнали назад и откриваха безкръвните венци в подобие на гримаса. Пръстите бяха закривени като нокти на птица.

Поаро каза:

— Не ми изглежда на силен човек.

Докторът отговори:

— Беше доста жилав. Успя да прескочи няколко болести, които биха вкарали повечето хора в гроба.

Поаро поясни:

— Нямах пред вид това. Исках да кажа, че не е едър, не е силен физически.

— О, не, ни най-малко.

Поаро се обърна настрани. Наведе се и огледа един от катурнатите столове — масивен, от махагон. До него имаше махагонова маса и останките от голяма порцеланова лампа. Съборени бяха и два по-малки стола, а наоколо имаше парчета от гарафа и от две чаши, тежко стъклено преспапие, различни книги, голяма японска ваза, разбита на парчета; картината на разрушението се допълваше от съборената бронзова статуетка на голо момиче.

Поаро се наведе над съборените и счупени вещи, като ги разглеждаше внимателно, без обаче да ги докосва. Лицето му доби намръщен и объркан израз. Полковникът попита:

— Смущава ли ви нещо, Поаро?

Поаро въздъхна и промърмори:

— Такъв крехък стар човек и всичко това…

Джонсън също изглеждаше объркан. Той се обърна към сержанта:

— Някакви отпечатъци?

— Много, сър, по цялата стая.

— А по сейфа?

— Нищо, сър. Само тези на стария джентълмен. Джонсън се обърна към доктора:

— Какво ще кажете за кървавите петна, докторе? Този, който го е извършил, трябва да е целият в кръв. Докторът колебливо поклати глава.

— Съмнявам се. Кръвотечението е изцяло от вратната вена. Тя не би пръскала кръв като артерия.

— Да, да, но все пак има много кръв наоколо.

— Наистина, много кръв, поразително много кръв — каза Поаро.

Сагдън попита с уважение:

— Това говори ли ви нещо, мосю Поаро?

Погледът на Поаро мина покрай него и отговорът му беше объркан.

— Има нещо тук,… някакво насилие — той спря за миг, после продължи: — Да, това е, насилие … и кръв, изобилие от кръв … Това е… как да кажа, прекалено много кръв, върху столовете, върху масите, върху килима… Кървав ритуал? Жертвена кръв? Дали е това? Може би. Толкова крехък старец, слаб, съсухрен, а толкова много кръв.

Гласът му затихна. Сагдън го гледаше с кръгли, изненадани очи и каза с объркан глас:

— Странно, това каза и тя, тази дама…

Поаро рязко попита:

— Каква дама? Какво е казала?

— Мисис Лий. Мисис Алфред Лий. Беше застанала там до вратата и почти шептеше. Тогава прозвуча като безсмислица.

— Какво точно каза?

— Нещо като кой би помислил, че старият джентълмен има толкова кръв…

Поаро каза тихо:

— „Кой би помислил, че старецът ще има толкоз много кръв.“ Думите на Лейди Макбет. Нейните думи… Интересно…

Алфред Лий и жена му влязоха в малкия кабинет, където ги очакваха Поаро, Сагдън и префектът. Джонсън пристъпи напред.

— Как сте, мистър Лий? Ние не сме се срещали досега, но както знаете, аз съм полицейският префект на графството. Казвам се Джонсън. Трудно ми е да изразя колко съм натъжен от това събитие.

Алфред, с очи като на страдащо куче, отговори дрезгаво:

— Благодаря. Това е ужасно… толкова ужасно. Аз… това е жена ми.