Агата Кристи - Убийство по Коледа

Той покри лицето си с треперещи ръце. Лидия протегна пръсти и докосна ръкава му. Полковникът кротко каза:

— И после?

Алфред продължи съкрушено:

— Струва ми се, че за момент всички бяхме като вкаменени. След това скочихме и затичахме навън по стълбите към стаята на баща ми. Вратата беше заключена. Не можехме да влезем. Трябваше да я разбием. После, когато влязохме, видяхме…

Гласът му изчезна съвсем.

Джонсън бързо заговори:

— Не е необходимо да разказвате за това, мистър Лий. Върнете се назад, към времето, когато всички бяхте в трапезарията. Кой беше с вас там, когато чухте вика?

— Кой беше там ли? Ами, всички… не, чакайте. Брат ми беше там, брат ми Хари.

— Никой друг ли?

— Никой.

— Къде бяха другите господа?

Алфред въздъхна и се напрегна.

— Сякаш са минали години… Как беше? А, да! Джордж беше отишъл до телефона. После започнахме да обсъждаме семейни въпроси и Стивън Фар каза, че ще ни остави да си поговорим и излезе. Направи го много възпитано и тактично.

— А брат ви Дейвид?

Алфред сбърчи чело.

— Дейвид? Беше ли там? Не, разбира се, не. Не си спомням точно той кога се измъкна.

Поаро запита меко:

— Обсъждахте семейни въпроси, така ли?

— Ами… да.

— Това значи, че сте обсъждали семейни въпроси с един от членовете на семейството.

Лидия се намеси:

— Какво искате да кажете, мосю Поаро?

Той бързо се обърна към нея.

— Мадам, съпругът ви каза, че Стивън Фар е излязъл, защото разбрал тяхното желание да говорят за свои проблеми. Но това явно не е било семеен съвет, тъй като мосю Дейвид и мосю Джордж не са били там значи дискусията е била само между двама члена на семейството.

Лидия отговори:

— Моят девер Хари се завърна от чужбина след дългогодишно отсъствие. Нима не е естествено той и съпругът ми да имат за какво да говорят?

— Аха, разбирам.

Тя му хвърли бърз поглед и отмести очи.

Джонсън каза:

— Това е ясно. Забелязахте ли някой друг, когато тичахте към стаята на баща си?

— Аз… всъщност не знам. Като че ли да. Ние всички дойдохме от различни посоки. Страхувам се, че не забелязах. Бях толкова разтревожен. Този ужасен вик…

Полковникът бързо смени темата.

— Благодаря ви, мистър Лий. Има и един друг въпрос. Разбрах, че баща ви е притежавал известно количество ценни диаманти.

Алфред погледна доста изненадано.

— Да, така е.

— Къде ги съхраняваше той?

— В сейфа, в стаята си.

— Бихте ли могли да ги опишете?

— Бяха груби камъни, не шлифовани.

— Защо баща ви ги пазеше при себе си?

— Това беше някаква прищявка. Беше ги донесъл със себе си от Южна Африка. Никога не ги е давал да ги обработят. Просто искаше да ги държи при себе си. Нали ви казах, прищявка.

— Аха — каза полковникът.

От тона му ставаше ясно, че не разбира много. После продължи:

— Голяма ли беше стойността им?

— Баща ми ги определяше на около десет хиляди лири.

— Значи са били много ценни.

— Странна приумица — да ги държи в сейфа на спалнята си.

Лидия се намеси:

— Моят свекър, Джонсън, беше доста странен човек. Той не мислеше като обикновените хора. Доставяше му удоволствие да държи тези камъни в ръцете си.

— Сигурно са му припомняли много — каза Поаро.

— Да, така е — потвърди тя.

— Бяха ли застраховани? — попита полковникът.

— Не мисля.

Джонсън се наведе и тихо попита:

— Знаете ли, че тези камъни са били откраднати?

— Какво? — втренчи поглед в него Алфред Лий.

— Баща ви не ви е споменал нищо за тяхното изчезване?

— Нито дума.

— И не знаехте, че баща ви е изпратил да повикат мистър Сагдън тук, за да го уведоми за изчезването на камъните?

— Нямах и най-малка представа!

Джонсън премести погледа си.

— А вие, мисис Лий?

Лидия поклати глава.

— Нищо не съм чула.

— Значи, според вас, камъните са още в сейфа?

— Да.

Тя се поколеба и попита:

— Затова ли са го убили? Заради тези камъни?

Полковник Джонсън отвърна:

— Това смятаме да открием! Мисис Лий, имате ли някаква представа кой би могъл да замисли подобна кражба?

Тя поклати глава.

— Не, наистина. Убедена съм, че слугите са честни хора. Пък и във всеки случай никак не би било лесно да се стигне до сейфа. Моят свекър винаги беше в стаята си. Никога не слизаше долу.

— Кой се грижеше за стаята?

— Хорбъри. Той оправяше леглото и бършеше праха. Една от камериерките идваше всеки ден да почиства камината и да пали огъня, но иначе Хорбъри вършеше всичко.