— Ян, току-що получих съобщението ти. Добре ли си? Как е майка ти?
— Добре е. Е, получила е лек инфаркт, но вече е стабилна.
— В болницата ли си?
— Не, у дома, тоест в къщата на майка ми. Ще нощувам тук и ще изчакам брат ми. Той ще дойде утре.
— Искаш ли да дойда и аз? Мога да дойда за два-три часа…
Фабел я увери, че няма нужда, че с него всичко е наред и че майка му може би ще се прибере вкъщи след някой и друг ден.
— Това беше само предупредителна червена лампичка — обясни той.
Но след като затвори, Фабел изведнъж се почувства страшно самотен. Беше си купил готови сандвичи, но не можеше и да си помисли за ядене, затова ги прибра в хладилника. Допи си чая и се качи в старата си спалня в обширното пространство под стръмния керемиден покрив. Оставил багажа и палтото си в ъгъла и легна върху единичното легло, без да включва светлината. Лежеше в тъмното и се мъчеше да си спомни гласа на отдавна починалия си баща, който ги викаше от началото на стълбището да стават от леглата. Откри, че може да си спомни гласа на баща си, капсулиран в една-единствена дума: „Traankoppe“. Точно това викаше сутрин баща им: „Сънливци“ на фриския диалект. Фабел въздъхна в мрака. Това си спомня човек на средна възраст: гласове, някога чувани ежедневно, избледняващи от паметта ти, докато останат само една-две думи.
Взе телефона си от страничното шкафче и все още на тъмно потърси в паметта му домашния номер на Ана Волф. Звъня дълго и накрая апаратът изключи. Реши да не оставя съобщение и набра директния й номер в управлението. Обикновено звучният глас на Ана беше приглушен от умора.
— Шефе, не очаквах да те чуя. Майка ти…
— Тя се оправя. Лек инфаркт, поне така казват. Бях в болницата почти целия следобед. Ще се върна по-късно. Докъде стигна с идентифицирането на момичето?
— Съжалявам, шефе, не успях. Получих поисканото сведение от базата данни. Нито едно липсващо лице не съответства. Разширих търсенето. Може би тя е от друга част на Германия или дори от друга страна. Човек никога не знае при толкова голям трафик на жени от Източна Европа.
Фабел изсумтя. Трафикът на млади жени от Русия, Балканите и други източни страни, беше станал основен проблем в Хамбург. Привличани от всякакви обещания — например договори за работа от модели до домашни прислужници, — тези жени и момичета ставаха буквално робини и най-често бяха продавани като проститутки. Раждането на новия век доведе със себе си възраждането на едно зло — робството.
— Продължавай, Ана — каза й той, макар и да знаеше, че е излишно — щом се захване с нещо, Ана работеше неотклонно. — Нещо друго?
— Комисар Клат намина този следобед. Обясних му, че майка ти се е разболяла и са те извикали. Обиколихме с него управлението и го представих на всички. Изглеждаше впечатлен. Друго няма. О, почакай, обади се Холгър Браунер. Каза, че е уредил ДНК-тестовете и ще ги получат с Мьолер утре сутринта от Института по съдебна медицина.
— Благодаря, Ана. Ще се обадя утре да ти кажа какви са плановете ми за деня.
— Тогава ще говоря с Вернер, след като се чуем. Той е загрижен за теб. За майка ти.
— Добре. Ще се обадя. — Фабел затвори, прекъсна връзката с новия си свят и отново потъна в тъмнината и тишината на стария.
Когато се върна в болницата, докторът, с когото беше говорил, беше приключил дежурството си, но главната сестра беше още там. Беше жена на средна възраст с кръгло, открито и честно лице. Тя се усмихна и го осведоми за всичко, без да е попитал.
— Майка ви се поправя много добре — каза тя. — Поспа, след като си отидохте, направихме й нова електрокардиограма. Наистина няма нищо тревожно, ако тя не се притеснява излишно.
— Може ли да получи нов инфаркт?
— Е, след като е имало един, вероятността за втори винаги е по-голяма. Но не е задължително. Важното за майка ви е да става и да се движи и да бъде разумно активна през следващите няколко дни. Бих казала, че може да си отиде вкъщи утре късно следобед. Или може би вдругиден.
— Много ви благодаря, сестра — каза Фабел и тръгна към стаята на майка си.
— Май не ме помниш, а, Ян? — каза сестрата. Той отново се обърна към нея. Сега имаше нерешителност и стеснителност в усмивката й. — Хилке. Хилке Тийтйен.
Той трябваше да се порови в паметта си секунда-две, за да отбележи и открие името сред купищата други.
— Боже мой! Хилке! Трябва да са минали двадесет години. Как си?
— По-скоро двадесет и пет. Благодаря, добре съм. А ти? Чух, че си станал комисар в полицията в Хамбург.
Читать дальше