Крейг Ръсел - Братът Грим

— Вече главен комисар — каза Фабел с усмивка. Той търсеше в кръглото лице на средна възраст следи от по-младото, по-слабото, по-хубавото лице, което винаги бе свързвал с името Хилке Тийтйен. Имаше ги — в структурата на лицето, като археологически белези, позатрупани от годините и понаедрели. — Още ли живееш в Норддайх?

— Не, живея тук, в Норден. Името ми сега е Хилке Фреерикс. Помниш ли Дирк Фреерикс от училище?

— Разбира се — излъга Фабел. — Имате ли деца?

— Четири — засмя се тя. — Всичките момчета. А ти?

— Дъщеря, Габи. — Фабел се ядоса на себе си, когато разбра, че не иска да си признае, че вече е разведен. Усмихна се неловко.

— Беше ми приятно отново да те видя, Ян — каза Хилке. — Сигурно бързаш да видиш майка си.

— И на мен ми беше приятно — отвърна Фабел.

Той я изгледа, докато вървеше по болничния коридор. Ниската жена с широки бедра преди двадесет и четири години беше Хилке Тийтйен, беше стройна, с хубаво луничаво лице, обградено с лъскава дълга червеникаворуса коса, и беше споделяла задъхани мигове с Ян сред пясъчните дюни по брега на Норддайх. За Фабел в тези сериозни промени, причинени от изминаването на почти четвърт век, се криеше непоносимо потискащ и тъжен контраст. А с него се върна същият стар импулс да избяга колкото може по-далече от Норддайх и Норден.

Когато той влезе в стаята, майка му седеше на стол до леглото и гледаше шоу по телевизията. Звукът беше спрян и водещият се хилеше и бърбореше беззвучно. Тя широко се усмихна и изключи телевизора с дистанционното.

— Здравей, сине. Изглеждаш уморен.

Тонът й съдържаше почти комична комбинация от английския й акцент с тежкия фриски диалект, на който говореше със сина си. Той се наведе да я целуне по бузата, а тя погали ръката му.

— Нищо ми няма, мамо. Не за мен трябва да се тревожим сега. Но всичко изглежда е много добре… Сестрата каза, че електрокардиограмата е нормална и можеш да си тръгнеш утре следобед.

— Говорил си с Хилке Фреерикс? Двамата някога бяхте неразделни, доколкото си спомням.

Фабел седна на ръба на леглото.

— Това беше много, много отдавна, мамо. Едва я познах. — При тези думи образът на Хилке, дългата й блестяща златисточервена коса и кожата й, прозрачна под яркото слънце на едно далечно лято, се сблъскваше с този на отпуснатата зряла жена, с която бе говорил в коридора. — Променила се е. — Той замълча. — И аз ли толкова много съм се променил, мамо?

Майка му се засмя.

— Не питай мен. Вие с Леке все още сте моите дечица. Но не бих се тревожила за това. Всички се променяме.

— Това е просто защото когато идвам тук, очаквам всичко да си бъде същото както някога.

— Понеже „тук“ за теб е представа… по-скоро място на миналото ти, отколкото действителност. Връщаш се, за да фокусираш отново подробностите на своите спомени. Някога правех точно същото, когато се връщах в Шотландия. Но нещата се променят, местата се променят. Светът върви напред. — Тя се усмихна, протегна ръка и нежно я прекара по косата на слепоочието му, разчесвайки я с пръсти, както беше правила, когато той беше момче и тръгваше за училище. — Как е Габи? Кога ще доведеш внучката ми на гости?

— Скоро, надявам се — каза Фабел. — Трябва да дойде за един уикенд.

— А как е майка й?

След раздялата майката на Фабел никога не беше споменала бившата му жена Ренате по име. И в думите й той ясно долавяше леда, кристализиращ в гласа й.

— Не знам, мамо. Не говоря често с нея, но когато се случи, не е много приятно. Хайде да не говорим за Ренате. Това само те дразни.

— А какво става с новата ти приятелка? Е, вече не е много нова. От доста отдавна се срещате. Сериозно ли е?

— Какво… Сузане? — Фабел изглеждаше стреснат за миг. Беше не толкова, защото въпросът беше го извадил от равновесие, а заради внезапното осъзнаване, че не знаеше отговора. Той сви рамене. — Разбираме се. Наистина добре.

— Аз се разбирам наистина добре с господин Хеерманс, месаря, но това не означава, че имаме каквото и да било бъдеще заедно.

Фабел се разсмя.

— Не знам, мамо. Рано е да се каже. По-добре ми кажи докторът какво ти каза да правиш, когато те изпишат…

Прекараха следващите два часа в ленив разговор. В това време Фабел разглеждаше майка си отблизо, нещо, което не беше правил отдавна. Кога беше остаряла толкова? Кога косата й беше побеляла и защо той не беше забелязал? Мислеше си за думите й, че Норддайх е станал за него представа. Разбра, че и тя беше станала представа, постоянна величина, от която не се очакваше да се променя, да остарява. Да умре…