Паула беше само представа, момичето, което бяха намерили на плажа, беше тяло без самоличност. Фабел написа „Сини очи“ в центъра на листа. Имаше, разбира се, и номер на делото, който той би могъл да използва, но при липсата на име „Сини очи“ беше най-близкото, което му хрумна. То звучеше повече като личност и по-малко като безжизненото нещо, в каквото го превръщаше номерът на делото. Той начерта линия от „Сини очи“ към Паула, като я прекъсна по средата и написа там два въпросителни знака. Беше убеден, че в тази празнина се намира убиецът на момичето от плажа и похитителят и вероятен убиец на Паула Елерс. Би могло, разбира се, да бъдат и двама. Но не и двама или повече, действали независимо един от друг. Дали беше един, двойка или по-голяма група — който и да беше убил „Сините очи“, беше отвлякъл и Паула Елерс.
Тогава звънна телефонът.
18:30 ч., четвъртък, 18 март
Норддайх, източна Фризия
Беше място, което беше наричал свой дом. Място, за което винаги бе смятал, че го е оформяло. Но сега, застанал пред пейзаж, който беше само хоризонт, разбра, че принадлежи на друго място. Хамбург беше това, което в действителност определяше кой е бил Ян Фабел. Кой е сега. Кой щеше да стане. Преместването на Фабел от този пейзаж беше станало на два етапа. Първият беше, когато напусна семейната къща и започна да пътува навътре в страната, към Олденбург, където учеше английски и история в новия университет „Карл фон Осиецки“. После, след завършването, се премести в университета в Хамбург, за да изучава историята на Европа. И да заживее нов живот.
Фабел паркира беемвето си зад къщата. Излезе от колата, отвори задната врата и се наведе да вземе набързо приготвения си сак. Когато се изправи, спря за момент, застанал мълчаливо, като поглъщаше всички образи и звуци, които бяха запълвали детството му: постоянния бавен пулс на морето, скрито от къдравите дървета зад къщата, и дигата с дюните зад нея; простата солидна геометрия на бащината къща, сякаш приклекнала и непоколебима под своя покрит с едри червени керемиди покрив. Бледата зелена трева, която се вълнуваше като вода под лекия фризийски ветрец, и масивното небе, което падаше тежко върху изгладения като с ютия ландшафт. Острата тревога от момента, когато му се обадиха в управлението, беше се смекчила до тъпа, но постоянна болка по време на продължилото три и половина часа пътуване по шосе A28, и дори още повече се беше уталожила, като зърна майка си, седнала на болничното легло в Норден. Тя му каза да престане да се безпокои и да помогне и брат му Леке да не се съсипва.
Но сега, сред познатите неща от детството, пронизващата първоначална тревога се върна. Той бръкна за втория ключ в джоба на палтото, което беше метнал върху сака, и отключи тежката врата на кухнята. Долният край на вратата, след годините лъскане, все още носеше тъмните драскотини, които Фабел и брат му, натоварени с учебници, оставяха по нея, като я отваряха с ритник. Дори сега, с кожен сак и скъпо марково палто вместо ученическа чанта в ръцете, той инстинктивно понечи да я бутне с крак, когато натисна дръжката.
Фабел пристъпи в кухнята. Къщата беше празна и мълчалива. Остави чантата и палтото на масата и постоя малко, като попиваше всичко, което си беше останало същото в кухнята: кърпата за бърсане на чинии, сгъната на хромовата тръба край готварската печка, старата маса и столове от чам, корковата дъска на стената, набодена с бележки и пощенски картички, тежкият дървен дрешник до стената. Фабел откри, че детето в него не харесва малкото незначителни промени, направени от майка му: нов чайник, микровълнова печка, модерен хладилник в ъгъла. Сякаш някъде дълбоко в себе си той чувстваше тези съвременни нашествия като малки предателства, като че ли домът от детството му не е трябвало да се движи напред с времето.
Направи си чай. Никога не би му хрумнало да пие кафе. Беше се върнал вкъщи, в източна Фризия, където пиенето на чай беше централна част от живота. Майка му, макар и не фризийка по рождение, с ентусиазъм беше прегърнала местните чайни ритуали, мак до предобедното прекъсване за три чаши, известно като „Elfurtje“ на фриск, неразбираемия местен диалект, нещо средно между немски, холандски и староанглийски език. Той механично отвори шкафовете. Всичко беше на мястото, където се очакваше да бъде: чаят, традиционните бучки кристална захар, бледожълтите чаени чаши. Той седна на масата и изпи чая, като се вслушваше в ехото на гласовете на баща си и майка си, заровени дълбоко в покоя. Сигналът на клетъчния му телефон наруши тишината. Беше Сузане, гласът й бе стегнат от тревога.
Читать дальше