Крейг Ръсел - Братът Грим

Беше станало десет и половина, когато Фабел се върна в родния си дом. Извади бира йевер от хладилника и я изпи в хладната вечер. Отиде до долния край на градината през ниската порта и дърветата. После се изкатери по стръмния тревист склон на дигата и когато стигна на върха, седна с лакти на коленете, като от време на време посръбваше от билковата фризийска бира. Нощта беше хладна и ясна и огромното фризийско небе беше изпъстрено със звезди. Дюните се простираха пред него, а на хоризонта се виждаха проблясващите светлинни на нордернския ферибот. Това беше поредната константа: мястото, където седеше, издигнато над равната земя зад него и равното море отвъд. Толкова пъти беше седял тук по-рано — като момче, като юноша и като мъж. Фабел дълбоко пое дъх, опитваше се да се отърси от мислите, но те продължаваха да бръмчат в главата му хаотично и неумолимо. Образът на отдавна изчезналата Хилке Тийтйен на дюните на Норддайх се сблъскваше с този на мъртвото момиче от плажа на Бланкенезе. Мислеше си за промените в дома си по време на своето отсъствие и за къщата на Паула Елерс, замръзнала след нейното изчезване. Фериботът, последен за тази вечер, приближаваше брега на Норддайх. Фабел пийна още глътка йевер. Опита се да си спомни Хилке Тийтйен такава, каквато беше сега, но откри, че не може. Надделяваше малката Хилке. Как е възможно някой да се промени толкова много? И дали не грешеше за мъртвото момиче? Би ли могло то да се промени за толкова кратко време?

— Знаех си, че ще те намеря тук. — Фабел подскочи от звука на гласа. Обърна се и видя брат си Леке, който стоеше зад него.

— Господи, Леке, изкара ми акъла!

Леке се разсмя и здравата мушна гърба на Фабел с коляно.

— Прекарваш прекалено много време с бандити, Яник — каза Леке, като използва фризийското умалително име на брат си. — Винаги трябва да очакваш някой да пропълзи зад теб. Трябва да се поохладиш.

Той седна до брат си. Беше донесъл още две бутилки йевер от хладилника и тупна с едната гърдите на Фабел.

— Очаквах те чак утре. — Фабел топло му се усмихна.

— Знам, но накарах моя заместник-готвач да поеме и моята смяна. С Хана и персонала ще се оправят без проблем, докато ме няма.

Фабел кимна. Леке държеше ресторант и хотел на северния фризийски остров Силт, близо до границата с Дания.

— Как е мама?

— Добре е, Леке. Наистина е добре. Може би утре ще я изпишат. Според лекарите е било много лек инфаркт.

— Днес вече е много късно да я посетя. Ще отида утре рано сутринта.

Фабел го погледна. „По-стар по години, но по-млад по сърце“ — така обикновено Фабел описваше по-големия си брат. Те никак не си приличаха. Фабел беше типичен северногерманец, докато Леке отразяваше като в огледало келтските корени на майка им. Той беше доста по-нисък от Фабел и имаше гъста тъмна коса. И разликата не беше само във външността. Фабел често бе завиждал на Леке за безгрижния му хумор и неунищожимото му усещане за забавното. Усмивката се появяваше по-бързо и по-лесно при Леке и хубавото му настроение беше оставило следи върху лицето му, особено около очите, които сякаш винаги се усмихваха.

— Как са Хана и децата? — попита Фабел.

— Чудесно. Е, нали знаеш, обичайният хаос. Но всички сме добре и годината за хотела беше добра. Кога ще доведеш тази твоя секси психоложка при нас?

— Скоро, надявам се. Но точно сега имам гаден случай на главата, а и Сузане е много натоварена. Е, с повече късмет може и да не чакаме дълго. Господ вижда, че имам нужда от малко почивка.

Леке отпи солидна глътка от бирата си. Обърна се пак към брат си и сложи ръка на рамото му.

— Изглеждаш уморен, Ян. Това с мама си беше голям шок, нали? Знам, че няма да се успокоя, докато не я видя утре.

Фабел погледна в очите на брат си.

— Наистина беше шок, Леке. Напомни ми как ми телефонираха за татко. Сякаш никога не съм си представял живота, без мама да е наоколо.

— Знам. Но поне знаем, че не е било много сериозно.

— Този път — добави Фабел.

— Животът е пълен с мостове, които трябва да преминем, когато стигнем до тях, Ян. Ти вечно се тревожеше за всичко. — Леке внезапно се разсмя. — Беше винаги сериозно дете.

— А ти никога не си бил сериозен, Леке. И все още си дете — каза Фабел без намек на горчивина.

— Значи не е само заради мама, нали? — попита Леке. — Ти наистина си пренавит, личи си. По-силно пренавит от обикновено, бих казал.

Фабел сви рамене. Светлините на ферибота изчезнаха зад носа и звездите си присвоиха цялата нощ.