Тес Геритсън - Чиракът

— Моля ви, седнете, детектив — покани я той. — Знам, че сте долетели току-що от Бостън. Вероятно се нуждаете от време, за да декомпресирате.

Секретарка внесе поднос с кафе и порцеланови чаши. Ризоли овладя нетърпението си, докато тя наливаше кафето и насядалите си подаваха захарта и сметаната. Най-сетне секретарката излезе и затвори вратата след себе си.

Конуей остави чашата си, без да докосне съдържанието й. Всъщност не искаше да пие кафе и сега, след като церемонията беше приключена, фокусира цялото си внимание върху нея.

— Много мило от ваша страна, че дойдохте.

— Нямах кой знае какъв избор.

Прямотата й го накара да се усмихне. Въпреки че спазваше всички любезности като ръкостискания и гостоприемство, младата жена подозираше, че като повечето хора, родени в Ню Ингланд, Конуей ценеше откровеността не по-малко от нея.

— В такъв случай да пристъпваме ли направо към темата?

Тя също остави чашата си.

— Предпочитам.

Дийн се изправи и се приближи към бюрото. Донесе издута папка тип хармоника и извади отвътре снимка, която постави на масичката за кафе пред нея.

— Двайсет и пети юни 1999 година — каза той.

На снимката се виждаше брадат мъж, седнал с клюмнала глава, с опръскана с кръв бяла стена зад главата си. Беше облечен с тъмни панталони и разкъсана бяла риза. Краката му бяха боси. В скута му се виждаха порцеланова чаша за кафе и чинийка.

Мозъкът й все още работеше на бързи обороти, докато тя се опитваше да преработи картината, когато Дийн постави втора снимка до първата.

— Петнайсети юли 1999 година — обяви той.

Отново жертвата беше мъж, този път — гладко обръснат. Отново бе умрял, седнал опрян на опръскана с кръв стена.

Дийн сложи трета фотография, на друг мъж. Но той беше подут, коремът му заплашваше да се пръсне от отделяните в процеса на разлагане газове.

— Дванайсети септември — каза той. — Същата година.

Младата жена стоеше, зашеметена от тази галерия мъртъвци, подредена върху масата от черешово дърво, факти за ужас, съпроводен от цивилизовано потракване на чаши за кафе и чаени лъжички. Дийн и Конуей чакаха търпеливо, докато Джейн вземаше снимките една подир друга и си налагаше да поглъща с поглед детайлите, които правеха всеки случай уникален. Всички те обаче бяха вариации на една тема, същата, която беше видяла разиграна в домовете на семейство Йегър и на семейство Гент. Безмълвният свидетел. Победеният, принуден да наблюдава неизречимото.

— А жените? — попита най-сетне тя. — Трябва да е имало жени.

Дийн кимна.

— Само една е идентифицирана със сигурност. Съпругата на случай номер три. Открита е частично заровена в гората около седмица след като е направена тази снимка.

— Причина за смъртта?

— Удушаване.

— Сексуално насилие след смъртта?

— От останките са взети живи сперматозоиди.

Ризоли пое дълбоко въздух. И добави тихо:

— А другите две жени?

— Поради напредналия стадий на разлагане самоличността им нямаше как да бъде потвърдена.

— Но останките са намерени?

— Да.

— Защо не можахте да ги идентифицирате?

— Защото имахме работа с повече от две тела. С много, много повече.

Тя вдигна очи и срещна погледа на Дийн. Дали я беше наблюдавал през цялото време, очаквайки сепването й? В отговор на безмълвния й въпрос й подаде три папки.

Младата жена отвори първата и вътре намери доклада от аутопсията на една от жертвите от мъжки пол. Автоматично отгърна на последната страница и прочете заключението:

„Причина за смъртта: масивен кръвоизлив в резултат на прорезна рана при пълно срязване на лявата сънна артерия и лявата югуларна вена.“

„Властващия — помисли си тя. — Убийството е негово дело.“

Пусна страниците. Изведнъж погледът й бе привлечен към първата страница на доклада. Към детайл, който беше пропуснала в бързината да прочете заключението.

Това беше вторият абзац: „Аутопсията е направена на 16 юли 1999 година, в 22.15 ч. в мобилен лазарет, разположен в Дяково, Косово“.

Отвори другите две папки с фактите, дадени от патолога, и се фокусира направо към местоположението на аутопсиите.

Печ, Косово.

Дяковица, Косово.

— Аутопсиите са направени при полеви условия — поясни Дийн. — В някои случаи — направо примитивни. В палатки и при осветление с фенери. Без течаща вода. А останките за обработване бяха толкова много, че не насмогвахме да ги поемем.

— Това са били разследвания на военни престъпления — каза тя.