Тес Геритсън - Чиракът

Докато пътуваше в лимузината към хотела, Джейн гледаше навън през тъмните стъкла към града, който бе посещавала само два пъти досега, последния път — за една конференция между различните агенции, проведена в сградата „Хувър билдинг“ на ФБР. Тогава беше пристигнала през нощта и помнеше колко поразена беше останала от вида на мемориалите, осветени от прожектори. Помнеше цяла седмица на трудни за издържане партита, когато се бе опитвала да пие толкова бири, колкото мъжете, да разказва по един мръсен виц за всеки чут подобен. Как алкохолът, хормоните и непознатият град, събрани заедно, бяха довели до нощта на отчаян секс с един колега, полицай в Провидънс… женен, разбира се. Ето това означаваше за нея Вашингтон. Градът на съжаленията и изцапаните чаршафи. Градът, който я беше научил, че не е имунизирана срещу лошите клишета. Че макар да се мислеше за равна на който и да е мъж, когато станеше дума за утрото след това, тя беше тази, която се чувстваше уязвима.

Докато чакаше на опашката пред регистратурата на хотел „Уотъргейт“, погледът й попадна върху стоящата отпред стилна блондинка. Безупречна коса, червени обувки с високи до небето токове. Изглеждаше така, сякаш беше част от „Уотъргейт“. Ризоли мъчително си даде сметка колко неугледни и селски изглеждат сините й обувки. Обувки на момиче-ченге, предназначени да се ходи с тях, при това да се ходи много. „Не са нужни извинения — помисли си тя. — Това съм аз; такава съм. Момичето от Ревиър, което си изкарва прехраната, като преследва чудовища. А ловците не носят обувки с високи токове.“

— С какво мога да ви помогна, госпожо? — обърна се към нея един от служителите.

Джейн бутна куфара си на колелца до рецепцията.

— Трябва да има резервация на мое име. Ризоли.

— Да, името ви е тук. И съобщение от мистър Дийн. Срещата ви е за три и трийсет.

— Среща ли?

Мъжът вдигна поглед от компютърния екран пред себе си.

— Не знаехте ли за нея?

— Така излиза. Има ли адрес?

— Не, госпожо. Но в три ще дойде кола за вас. — Подаде й електронна карта. — Както изглежда, някой друг се е погрижил за всичко вместо вас.

Небето беше осеяно с черни облаци и косъмчетата на ръцете й бяха настръхнали от носещото се във въздуха електричество, предвещаващо наближаващата гръмотевична буря. Стоеше току пред лобито, потеше се на влажния от дъжда въздух и чакаше пристигането на лимузината. Но точно пред входа едно тъмносиньо „Волво“ направи обратен завой и спря до нея.

Джейн надникна през прозореца и видя, че зад кормилото седи Гейбриъл Дийн.

Ключалките се отключиха с щракване и тя се плъзна на седалката до него. Не беше очаквала да го види толкова скоро и се чувстваше неподготвена. И сърдита, че той изглежда толкова спокоен и контролиращ положението, докато тя все още бе дезориентирана от сутрешното пътуване.

— Добре дошла във Вашингтон, Джейн — каза той. — Как мина пътуването?

— Достатъчно гладко. Можеше да ми хареса да се возя в лимузини.

— А стаята?

— По-хубава, отколкото съм свикнала.

Нещо като усмивка докосна устните му, докато връщаше вниманието си към шофирането.

— Значи това не е само мъчение за теб.

— Казала ли съм подобно нещо?

— Не изглеждаш особено щастлива, че си тук.

— Щях да бъда много по-щастлива, ако знаех защо съм тук.

— Ще се изясни веднъж щом стигнем там.

Ризоли гледаше имената на улиците и си даде сметка, че се движат на северозапад, в противоположна посока на главната квартира на ФБР.

— Не отиваме ли в „Хувър билдинг“?

— Не. Джорджтаун. Иска да се срещне с теб в къщата си.

— Кой?

— Сенатор Конуей. — Дийн я погледна. — Не го носиш, нали?

— Оръжието ми е все още в куфара.

— Добре. Сенатор Конуей не допуска огнестрелно оръжие в дома си.

— Съображения за сигурност?

— Душевен покой. Служил е във Виетнам. Не изпитва нужда да гледа повече оръжие.

Първите дъждовни капки заудряха по предното стъкло.

Джейн въздъхна.

— Иска ми се и аз да можех да кажа същото.

Кабинетът на сенатор Конуей беше мебелиран в тъмно дърво и кожа — „мъжка стая с мъжка колекция от произведения на човешката ръка“ — помисли си Ризоли, като оглеждаше окачените по стената японски мечове. Среброкосият собственик на колекцията я приветства с топло ръкостискане и тих глас, но въгленовочерните му очи бяха директни като лазери и тя усети как открито й „взема мярката“. Издържа този оглед само защото беше наясно, че нищо нямаше да се случи, ако той не останеше доволен от това, което вижда. А той виждаше жена, която също го гледаше. Жена, която не се интересуваше особено от тънкостите на политиката, но я вълнуваше най-вече истината.