Джефри Дивър - И няколко червени рози

Луминесцентният призрак се люлееше наляво-надясно — резервен лост за отваряне на багажника, върху който се мъдреше карикатурен образ на мъж, измъкващ се от колата.

Но краката й така и не успяваха да го достигнат.

Тами Фостър се насили да възпре сълзите. Захлипа неудържимо, когато нападателят й изскочи зад нея на мрачния паркинг пред клуба, залепи с тиксо устата и ръцете й и я набута в багажника. Овърза и краката й.

Седемнайсетгодишното момиче паникьосано си помисли: „Не иска да го виждам… Това е добре. Не иска да ме убие. Само да ме уплаши. Това е.“

После огледа багажника и забеляза мержелеещия се призрак. Опита се да го стисне с крака, но той се изплъзна между обувките й.

Тами поддържаше форма — беше мажоретка и играеше футбол. Но заради неудобната поза успяваше да задържи краката си вдигнати само за няколко секунди.

Призракът й убягваше.

Колата се движеше. Отчаянието й растеше с всеки изминат метър. Разплака се отново.

Недей, недей… Ще ти се запуши носът. Спри!

Насили се да престане.

Трябваше да се прибере до полунощ. Майка й щеше да се притесни, че я няма — разбира се, ако не лежи пияна на дивана, разочарована от поредния любовник.

Сестра й ще разбере, че я няма, ако не е онлайн или не говори по телефона. Което беше обичайното й занимание.

Бам!

Отново същият звук — издрънча метал, както когато той натовари нещо на задната седалка.

В съзнанието й се появиха страшни филмови сцени. Ужасяващи, отвратителни. Мъчения, убийства. С какви ли не уреди и оръжия.

Не биваше да мисли за това. Тами се съсредоточи върху полюшващия се зеленикав призрак.

И дочу нов звук. Морето.

Колата спря и мъжът изключи двигателя. В тишината ясно долиташе шумът на океана.

Фаровете угаснаха.

Усети го как се размърда на предната седалка. Какво ли правеше? Отблизо долиташе гърленият рев на тюлените по брега, напълно безлюден по това време на денонощието.

Едната врата на колата се отвори и се захлопна. После другата. Нещо пак издрънча откъм задната седалка.

Мъчение… уреди за мъчение.

Вратата силно се затръшна.

Тами Фостър се разплака. Захлипа отчаяно, борейки се за глътка застоял въздух.

— Не, моля те! Моля те! — изкрещя, но тиксото заглуши вика и думите прозвучаха като стенание.

Тя започна трескаво да се моли в очакване капакът на багажника всеки момент да се отвори.

Вълните бучаха. Тюлените надаваха рев.

Беше обречена на смърт…

— Мамо…

Капакът обаче не помръдна, вратите не се отвориха повече, не дочуваше приближаващи стъпки. След малко страхът й понамаля.

Минаха пет минути. Никой не вдигаше капака на багажника.

Десет минути.

Тами се изсмя тихо, безумно.

Искаше да я изплаши. Не да я убие или изнасили. Просто шегичка.

Под тиксото устните й се разтегнаха в усмивка. Точно тогава колата леко се разклати. Усмивката й угасна, камрито отново се разлюля напред-назад — плавно, но по-силно отпреди. Чу плискане. Затрепери. Разбра, че вълните клатят колата.

О, божичко, не… Явно беше оставил колата на брега, а приливът прииждаше!

Колата заседна в пясъка, водата заливаше гумите й.

Не! Най-много се страхуваше от удавяне. А да умре в това клаустрофобно място… немислимо. Тами започна да рита по капака на багажника.

Чуваха я само тюлените, разбира се.

Водата вече плискаше от двете страни на тойотата.

Призракът…

Трябва да стигне лоста. Изу обувките и отново опита — забила глава в пода, с всички сили вдигна крака към сиянието. Обхвана го със стъпала и натисна диво — коремните й мускули се напрегнаха.

Сега!

С мъчително усилие спусна лоста надолу.

Дзън!

Проработи!

Тами изстена ужасено. Лостът падна долу, но не отвори капака. Взря се в зеления призрак до краката си. Сигурно беше прерязал жицата, след като я натика в багажника. Ето защо се люлееше лостът!

Беше в капан.

Помоли се отново за милост. На Бог, на случайно разхождащ се по брега човек, дори на нападателя си.

Отговори й само безразличното гъргорене на водата, бавно процеждаща се в багажника.

Хотел „Пенинсюла Гардън“ е сгушен край магистрала № 68 — прословутия двайсеткилометров маршрут, който разкрива многото лица на област Монтерей. Пътят се вие западно от Салинас и заобикаля пищни зелени пасбища, бързата писта „Лагуна Сека“, административни сгради. После идва ред на прашния Монтерей и боровите гори на Пасифик Гроув. Накрая шосето отвежда шофьорите, поне онези, които го следват отначало докрай, до легендарната Седемнайсета миля, приютила най-често срещания животински вид тук — богаташите.