Мери Кларк - Бягство

— Братовчедка ми Кейт участва в постановката на една пътуваща театрална трупа, която сега е в града — каза Линч.

Лейси забеляза замисления му поглед. Опитва се да реши дали да ме покани да го гледаме заедно. Дано го направи, помоли се тя. Братовчедка му Кейт е играла заедно с Хедър, тя ги е запознала.

— Утре е премиерата — продължи той. — Имам два билета. Искаш ли да дойдеш?

През трите месеца след смъртта на Изабел, Джими Ланди се чувстваше като в друго измерение. Сякаш бяха анестезирали онази част от мозъка му, която управляваше чувствата. Цялата му мисловна енергия беше насочена към новото казино и хотел, които строеше в Атлантик сити. Разположен между Замъка на Тръмп и Морския клуб на Хара, хотелът беше специално проектиран да засенчи и двете — великолепна блестяща сграда, която приличаше на изящна бяла кутийка за скъпоценности, със заоблени кулички и златен покрив.

Застанал във фоайето на новото здание, той наблюдаваше последните приготовления за откриването, което беше определено за следващата седмица.

Успях, каза си той! Наистина успях!

Разстилаха килимите, окачваха картини и завеси, в бара складираха камари каси с напитки. Изключително важно беше да засенчат всички околни заведения, а те да изпъкнат, да блеснат с нещо особено. Уличното хлапе, израснало в манхатънския квартал Уест Сайд, изпаднало от училище на тринайсет години и тръгнало на работа като мияч на чинии в клуб „Щъркел“, беше стигнало върха и щеше за пореден път да натрие носа на другите.

Джими помнеше как навремето, щом вратата на кухнята се открехнеше малко, той винаги надничаше да зърне знаменитостите в салона на ресторанта. Тогава всички гости имаха собствен неповторим блясък — не само звездите, а всички посетители. Никой не би си и помислил да се появи омачкан, сякаш е спал с дрехите си.

Репортерите също бяха там всяка вечер и всеки си имаше собствена маса. Уолтър Уинчъл, Джими Ван Хорн, Дороти Килгалън. Килгалън! Боже мой, как само й се подмазваха. Нейната рубрика в „Джърнъл-Америкън“ беше задължително четиво — всеки се натискаше да го опишат в положителна светлина.

Изучавах ги, спомняше си Джими, докато стоеше във фоайето, където гъмжеше от работници, и научих всичко, което трябваше да знам за бизнеса в кухнята. Ако някой готвач отсъстваше, спокойно можех да го заместя. Изкатерил се беше с много труд по цялата стълбица, започна от помощник-келнер, после стана келнер, после оберкелнер. На трийсет години Джими Ланди вече беше готов да отвори собствен ресторант. Научи как трябва да се държи със знаменитостите, как да ги ласкае без да унижава собственото си достойнство, как да им се кланя, но така, че те да ликуват, когато им кимне за поздрав или одобрение.

Освен това се научих как да се държа със служителите си, продължаваше пътуването си в спомените той — твърдо, но справедливо. На никого не съм дал възможност повторно да ми погоди един и същ гаден номер. Никога.

Той одобрително проследи с поглед как един от хората му смъмри работника, който постилаше килимите, задето е оставил инструментите си върху махагоновия плот на гишето за резервации. През широката врата с прозрачни стъкла се виждаха игралните маси в казиното. Той влезе в обширното помещение. До стената вдясно блестяха ротативките, които сякаш умоляваха човек да ги опита.

Скоро и това ще стане, каза си той. Още една седмица и, ако е рекъл Господ, на опашка ще чакат, за да си опитат късмета.

Някой сложи ръка на рамото му.

— Добре изглежда, нали, Джими?

— Добра работа свърши, Стийв. Ще отворим навреме и всичко ще е готово.

Стиви Абът се засмя.

— Добра работа ли? Жестока работа свърших. Но ти го измисли. Аз съм само изпълнител, който движи всичко. Но и аз исках да е готово навреме. Нямам никакво желание бояджиите да мажат наоколо по време на официалното откриване. Всичко ще е готово. — Той се обърна пак към Ланди. — Двамата със Синтия се връщаме в Ню Йорк. Ще дойдеш ли?

— Не. Иска ми се да се завъртя тук още малко. Но когато стигнеш там, ще се обадиш ли на един човек?

— Разбира се.

— Нали познаваш човека, който прави стенописите?

— Гюс Себастиани?

— Точно така. Художникът. Свържи се с него колкото може по-скоро и му кажи да заличи Хедър от картините.

— Джими, сигурен ли си? — Стиви Абът изгледа партньора си изненадано. — Може би един ден ще съжаляваш.

— Няма да съжалявам. Време е да се направи.

Той се врътна рязко на другата страна.