Мери Кларк - Бягство

Полезни съвети, мислено отбеляза Лейси.

— Аз също — бодро отвърна тя, надявайки се, че звучи убедително.

Мона Фаръл седеше сама на една маса в известния нов ресторант „При Алекс“. Беше единайсет часът, а салонът и барът бяха все още пълни с посетители, излезли от театрите. Пианистът свиреше „Свободна мелодия“ и Мона внезапно почувства силна празнота. Тази мелодия беше от любимите на Джак.

Думите изплуваха в главата й:

Времето ще стори много…

Мона се хващаше напоследък, че постоянно е на ръба на сълзите. О, Лейси, помисли тя, къде ли си сега?

— Е, изглежда вече мога да отделя малко време да поседна с една прелестна жена.

Мона се стресна и вдигна глава. Усмивката на Алекс Карбайн се размаза пред очите й.

— Плачеш ли, Мона? — загрижено рече той.

— Не. Нищо ми няма.

Той седна срещу нея.

— Напротив, има нещо. Нещо конкретно, или просто така?

Тя се насили да се усмихне.

— Тази сутрин гледах CNN. Показаха някакво леко земетресение в Лос Анджелис. Всъщност не беше чак толкова леко. Една млада жена не могла да удържи волана и колата й се обърнала. Беше слаба и имаше тъмна коса. Показаха я как лежи на носилката.

Гласът на Мона затрепера.

— За миг си помислих, че е Лейси. Може и да е там, нали знаеш. Може да е навсякъде.

— Но не е била Лейси — успокои я Алекс.

— Не, разбира се, но съм в такова състояние, че като чуя за пожар, наводнение или земетресение веднага започвам да се безпокоя, че Лейси е там и е загинала.

Тя се опита да се усмихне.

— Даже на Кит й омръзна да ме слуша. Онзи ден в планината Сноубърд паднала лавина и повлякла няколко скиори. За щастие, спасили всичките, но аз останах специално, за да чуя имената им. Лейси обича ските и като нищо би излязла да кара в някоя буря.

Тя се протегна за чашата с вино.

— Алекс, не бива да те затрупвам с всичко това.

Карбайн взе ръката й в своята.

— Напротив, Мона. Когато говориш с Лейси, може би ще й кажеш какво ти коства всичко това. Искам да кажа, ако имаше някаква представа къде се намира, щеше да ти е по-лесно да го понесеш.

— Не, не мога да направя такова нещо. Не бива да се издавам пред нея. На Лейси сигурно е още по-трудно. Аз имам късмет. При мен са Кит и семейството й. И ти също. А тя е сам-самичка.

— Попитай я — настоятелно повтори Алекс. — И после не казвай на никого.

Той я потупа по ръката.

— Когато си измисляш приятел, мисли си за някой реален човек — поучаваше я помощник-шериф Свенсън. — Трябва да можеш да си го представиш как изглежда и как говори, така че ако се наложи да отговаряш на въпроси за него, да ти е по-лесно и да не се оплиташ. И помни, много е хитро да отговаряш на въпросите с въпроси.

Лейси си избра Рик Паркър за въображаем приятел, с когото е скъсала. С него можеше по-лесно да си представи, че скъсва, отколкото, че й е гадже, но поне не й беше трудно да се придържа към един постоянен образ.

Започна да ходи в спортната зала всеки ден, винаги късно следобед, физическото усилие я караше да се чувства по-добре, пък и така се съсредоточаваше по-лесно. След като получи карта за социална осигуровка, можеше да започне да си търси работа, но помощник-шериф Свенсън й обясни, че програмата не дава фалшиви препоръки.

— Как ще си намеря работа без препоръка? — попита тя.

— Можеш да започнеш работа като доброволец и да работиш без заплащане в продължение на две седмици. После виж дали няма да те вземат.

— Аз лично не бих взела на работа никого без препоръки — твърдо отвърна тя.

Ясно беше обаче, че ще трябва поне да опита. С изключение на спортната зала, нямаше никакъв контакт с хора. Когато човек е постоянно сам, времето минава много бавно, така че Лейси чувстваше как унинието я затиска като тежко одеало. Дори ежеседмичният разговор с майка й започваше да я плаши. Винаги завършваше по един и същ начин — майка й се разплакваше, а Лейси едва се удържаше да не закрещи от безпомощност.

През първите няколко дни, след като започна да ходи в спортната зала, се опита да завърже някакво приятелство с Рут Уилкокс. На нея първа изпробва историята за това как е попаднала в Минеаполис: майка й се омъжила повторно и се преместила да живее в Лондон; лекарят, при когото работела, се пенсионирал, а тя зарязала приятеля си. „Беше много избухлив и саркастичен“, обясняваше тя, мислейки си за Рик.

— Известен ми е този тип мъже — успокояваше я Уилкокс. — Но чакай аз да ти кажа нещо. Том Линч ме разпитваше за теб. Мисля, че те харесва.