Джоан Харис - sineokomomche

Засега той изобщо не ми липсва. Знам, че звучи ужасно. Бяхме не само приятели, но и любовници и въпреки всичко — мрачните му настроения, вечното му безпокойство, непрекъснатото потропване и шаване — аз го харесвах. Знам го. И все пак не изпитвам почти нищо, докато гледам как ковчегът му се плъзва в пещта. Това означава ли, че съм лош човек?

Да, струва ми се, означава.

Казват, че било злополука. Найджъл беше ужасен шофьор. Винаги превишаваше разрешената скорост, винаги избухваше, винаги барабанеше с пръсти, почукваше, жестикулираше, сякаш с движенията си някак би могъл да компенсира вялостта на другите. И неизменната му тиха ярост — към човека пред него, задето все го изоставят, срещу бавните шофьори, срещу бързите шофьори, срещу трошките на пътя, хлапетата, джиповете…

Колкото и бързо да шофираш, казваше той — потрепвайки с пръсти по таблото по начин, който ме подлудяваше — винаги има някой пред теб, някакъв идиот, който навира задната си броня в лицето ти, както похотливо куче си показва задника.

Е, Найджъл, вече го постигна. Точно на кръстовището на „Мил Роуд“ и на „Нортгейт“, проснат върху четири платна, преобърнат като детска играчка. Заледен участък, така казаха. Камион. Всъщност никой не знаеше със сигурност. Идентифицира те роднина. Вероятно майка ти, макар че аз няма откъде да знам. Имам чувството обаче, че така е станало. Тя винаги печели. А сега стои тук издокарана и ридае в прегръдките на сина си — тоест на оцелелия си син — а аз съм в дъното на залата със сухи очи…

Не остана много нито от колата, нито от теб. Кучешка храна в сплескана консерва. Нали разбираш, опитвам се да бъда жестока. Да се принудя да почувствам нещо — каквото и да е — само не това зловещо спокойствие в сърцето.

Още чувам как машинарийките тракат зад завесата, шумоленето на евтино кадифе (подплатено с азбест) в края на краткото представление. Не изплаквам нито една сълза. Дори когато зазвучава музиката.

Найджъл не харесваше класическа музика. Винаги е знаел какво иска да свирят на погребението му и те изпълниха желанието му с „Оцвети го в черно“ на „Ролинг Стоунс“, и „Съвършен ден“ на Лу Рийд, песни, които, макар да звучат мрачно в този контекст, изобщо не ми въздействат.

След това сляпо последвах тълпата до залата, където си намерих стол и седнах далеч от навалицата. Майка му не ми продума. Не съм го и очаквала, но усещах присъствието й наблизо — гибелно като гнездо на оси. Убедена съм, че ме обвинява, макар да ми е трудно да си представя как бих могла да съм отговорна.

Обаче смъртта на сина й за нея е не толкова загуба, колкото възможност да изложи на показ скръбта си. Чух я да разговаря с приятелките си и в гласа й долових стакатото на възмущението:

— Не мога да повярвам, че тя е тук. Как изобщо е дръзнала…

— Хайде, скъпа — намеси се Елинор Вайн. Разпознах безцветния й глас. — Успокой се, не си вреди.

Елинор е приятелка на Глория и нейна някогашна работодателка. Другите две от антуража й са Адел Робъртс, друга бивша работодателка, някога учителка в „Сънибанк Парк“, която всички смятат за французойка (заради ударението на името й), и Морийн Пайк — безцеремонната и донякъде агресивна жена, ръководител на местната доброволческа съседска организация. Гласът й се чува най-силно, чувам я как свиква войските.

— Точно така. Успокой се. Изяж още едно парче торта.

— Ако си мислиш, че мога да ям каквото и да е…

— Тогава изпий чаша чай. Ще ти се отрази добре. Поддържай силите си, скъпа Глория.

Отново си помислих за ковчега, за цветята. Вече сигурно са почернели. Толкова много хора оставиха и мен в това състояние. Кога ще заплача?

Всичко започна преди седем дни. Преди седем дни с онова писмо. Тогава ние — тоест аз и Найджъл — обитавахме мекия пашкул на всекидневните радости и безобидните навици, двама души, които се преструват пред самите себе си, че всичко е нормално — каквото и да означава това — и че никой от двамата не е увреден или извратен, вероятно непоправимо.

Ами любовта? Имаше я, разбира се. Само че любовта в най-добрия случай преминава като кораб, а ние двамата с Найджъл бяхме същински корабокрушенци, вкопчени един в друг в търсене на утеха и топлина. Той беше сърдит поет, който от канавката бе отправил взор към звездите. А аз винаги съм била нещо друго.

Родена съм тук, в Малбри. Невзрачно северно селце в покрайнините на непопулярен северен град. Тук е безопасно. Никой не ме забелязва. Никой не поставя под съмнение правото ми да бъда тук. Никой вече не свири на пиано, нито пуска останалите от татко плочи или онази ужасна „Фантастична симфония“ на Берлиоз, която продължава натрапчиво да ме преследва. Никой не говори за Емили Уайт, за скандала и за трагедията. Всъщност почти никой. Пък и всичко се случи толкова отдавна — преди повече от двайсет години — че ако изобщо се сетят, хората окачествяват чисто и просто като съвпадение факта, че човек като мен се е преместил в тази къща — небезизвестната къща на Емили — и че от всички мъже в Малбри тъкмо синът на Глория Уинтър намери място в сърцето ми.