Джоан Харис - sineokomomche

Затова Найджъл се сърдеше. Сърдеше се на мама, сърдеше се на Бен, сърдеше се дори на горкичкия дебел Брендан, който толкова се стараеше да бъде кротък и добричък и все по-често намираше утеха в храната, сякаш удоволствието от сладкото щеше да му осигури някаква закрила срещу свят с толкова много остри ръбове.

Ето защо, докато Найджъл играеше навън или караше колелото си в квартала, а Брен гледаше телевизия с по една шоколадова суха паста във всяка ръка и с шест кутийки кола отстрани, Бенджамин придружаваше майка си на работа, стиснал в пълната си ръчичка парцала за прах, и ококорено разглеждаше разкошните домове на другите хора, широките стълбища и спретнатите алеи отпред, мощните музикални уредби и книгите, заемащи цели стени, претъпканите хладилници, пианото в хола, килимите с дълъг косъм и фруктиерите на масата в трапезарията, лъскава и широка като пода на бална зала.

— Погледни това, Бен — казваше тя и сочеше снимка на момче или на момиче в училищна униформа, ухилено с беззъба усмивка в кожена рамка. — След няколко години и ти ще изглеждаш така. И ти ще отидеш в голямото училище, а аз толкова ще се гордея с теб…

Подобно на много други мамини нежни изблици и този прозвуча по-скоро като зловеща заплаха. Тя беше на трийсет и няколко години и вече бе похабена от годините.

Или поне аз така си мислех като малък. Като гледам снимките й сега, виждам, че е красива, може би не в традиционния смисъл, но изглежда поразително с черната си коса и с тъмните си очи, с плътните устни и високите скули, които й придават френски вид, макар да е британка до мозъка на костите си.

Найджъл приличаше на нея с тъмните си като еспресо очи. Аз обаче открай време съм различен — руса коса, която с времето потъмня до кестенява, тънка и доста подозрителна уста, любопитни синьо-зелени очи, толкова големи, че поглъщаха цялото ми лице…

Дали двамата с Мал щяхме да изглеждаме еднакво? Дали и той щеше да има моите сини очи? Или пък аз имам неговия, а също и своя собствен, вечно вперен навътре поглед?

Източните езици, или поне така ни казваше д-р Пийкок, не правят разлика между зелено и синьо. Имат единствена сложна дума, която изразява и двата нюанса и се превежда „на цвят като небе“ или „на цвят като листо“. Струваше ми се смислено. Още от ранно детство винаги съм смятал синьото за „цвят като на Бен“, кафявото — „цвят като на Брендан“, а черното — „цвят като на Найджъл“, без изобщо да се питам дали другите не възприемат нещата по различен начин.

Д-р Пийкок промени всичко това. Той ми даде нов поглед към нещата. Със своите карти и записи, с книгите си и с витрините си с пеперуди той ме научи как да разширя света си, да се доверя на възприятията си. Винаги ще му бъда признателен за това, макар че накрая ме подведе. Подведе всички ни: мен, братята ми, Емили. Разбирате ли, въпреки цялата му доброта на господин Пийкок не му пукаше. Когато ни се насити, просто ни захвърли на бунището. Albertine разбира, макар никога да не споменава онзи период, всъщност се преструва на някой друг…

Все пак последните събития може и да са променили всичко. Време е да проверя как е Albertine . Сигурно още не знае, но аз чета всичките й публикации. За мен не важат никакви ограничения — все ми е едно дали достъпът е публичен, или частен. Разбира се, тя не го подозира. Скрита в пашкула си, няма никаква представа колко отблизо я наблюдавам. Изглежда толкова невинна с червеното си палто и с кошницата, нали? Но както установи брат ми Найджъл, лошите понякога не са облечени в черно и понякога едно заблудило се в гората момиченце като нищо може да се справи с големия лош вълк…

Разглеждате уебдневника на Albertine .

Публикувано в: 20:54, събота, 2 февруари

Достъп: ограничен

Настроение: черно

Открай време мразя погребенията. Шумовете в крематориума, хората, говорещи един през друг, трополенето на краката по излъскания под, лепливото ухание на цветя. Погребалните цветя са различни от всички останали — изобщо не миришат на цветя, а на нещо като дезинфектант против смърт, нещо средно между хлор и бор. Естествено цветовете са красиви, така твърдят. Обаче докато ковчегът влиза в пещта, мислите ми кръжат единствено около клонката магданоз върху порцията риба в ресторанта, около тази безвкусна и жилава украса, която никой не иска да яде. Нещо, което придава хубав вид на ястието и отвлича вниманието ни от вкуса на смъртта.