Джоан Харис - sineokomomche

— Какво има, мамо? — попитах най-накрая.

Мълчанието започваше да ме нервира. За миг то се задълбочи, стана умислено. В такива моменти мама е особено опасна. Крои нещо, знам си. А това не ми понасяше.

— Мамо? — обадих се. — Там ли си още?

— Брат ти е дошъл да те види — съобщи тя.

Е, не се съмнявам, че се досещате какво се случи после. И според нея вероятно го заслужавах. В крайна сметка сам се бях лишил от закрилата й, като имах тайни от нея. Не стана точно като в разказа ми, но трябва да допуснем малко художествена измислица, нали? Освен това Найджъл е доста темпераментен, а аз никога не съм обичал да отвръщам на удара.

Сигурно можех да се измъкна с някоя лъжа, както често съм правел преди, но прецених, че вече е късно — нещо се бе задвижило, нещо, което не можеше да бъде спряно. А и брат ми беше безочлив. Чувстваше се напълно уверен в своята жестока и принудителна тактика и изобщо не му хрумваше, че има и по-деликатни начини от грубата сила да спечели битката помежду ни. Найджъл никога не е бил деликатен. Може би тя затова го обичаше. В крайна сметка той беше толкова различен от нея, толкова открит и непосредствен, предан като вярно куче.

Това ли си помисли, Albertine ? Това ли видя у него? Отражение на изгубената невинност? Какво би могла да кажеш? Ти сбърка. Найджъл не беше невинен. Беше убиец досущ като мен, макар да съм сигурен, че не ти го е споменал. Пък и какво да ти каже? Че въпреки цялата си престорена честност е фалшив като нас двамата? Че е приел ролята, която си му предложила, и те е разигравал майсторски?

Погребението се проточи прекалено. Винаги е така и след като сандвичите и кифличките с колбаси най-сетне бъдат раздигнати, тепърва предстои осмислянето на случилото се, ваденето на снимките, въздишките и сълзите, и изтърканите фрази — като че ли някога я е било грижа за него, като че ли изобщо някога я е било грижа за друг, освен за Глория Грийн…

Поне е станало бързо. Първи номер, най-голямото попадение, любимата баналност на всички времена, следвана по петите от класики като: Поне не е страдал и Този път е много опасен, как карат само . Мястото, на което брат ми е намерил смъртта си, вече е отрупано с цветя почти като гроба на Даяна — само че в по-скромни мащаби, слава богу.

Знам. Отидох на поклонение. Майка ми, Адел, Морийн и аз. Искрено ваши и всеки в своя цвят: мама царствена и цялата в черно, с воалетка, ухаеща непоносимо на „Синият час“, разбира се, и понесла, представете си, плюшено кученце с венец в муцуната — защо да е просто погребение, като може да бъде увеселение…

— Няма да съм в състояние да погледна — заявява тя, извърнала лице, но орловият й поглед обхожда жертвените дарове в крайпътното светилище и тя мислено пресмята цената на карамфилите, на бегонията, на букета печални хризантеми, взети от някой крайпътен сервиз.

— Дано не са от нея — отбелязва тя без никаква нужда.

Всъщност по нищо не личи момичето на Найджъл изобщо да е стъпвало тук, още по-малко да е донесло цветя.

Майка ми обаче не е убедена. Изпраща ме да намеря и да изхвърля всеки дар без картичка с подпис и после полага плюшеното кученце отстрани на пътя със сълзлива въздишка.

С Адел и Морийн от двете страни, стиснали я за двата лакътя, тя се отдалечава, олюлявайки се на високите си токчета, които приличат на подострени моливи и издават звук, от който повечето вкусови рецептори се свиват уплашено като тебешир пред черна дъска.

— Остана ти поне С. М., Глория, скъпа.

Избрани хитове , четвърти номер.

— Да, не знам какво щях да правя без него. — Очите й са сурови и безизразни. В средата на всяко има точица синя светлина. Едва след време осъзнавам, че това е моето отражение. — С. М. никога няма да ме изостави. Никога няма да ме измами.

Наистина ли изрече тези думи? Сигурно си въобразявам. Но всъщност тя точно така окачествява това предателство. Достатъчно лошо е, друга жена й е отнела сина. Но да й го отнеме точно тази жена…

Разбира се, Найджъл трябваше да прояви повече съобразителност. Никой не може да избяга от Глория Грийн. Майка ми е като онова хищно растение непентес, подобно на кратунка, което привлича жертвите си със своята сладост, само за да ги удави в киселина по-късно, когато са изтощени от борбата.

Трябваше да се досетя, живея с нея четирийсет и две години и причината да не ме е изконсумирала досега е, че паразитът се нуждае от примамка, от жива твар, която седи на устенцата на растението, за да показва на другите, че няма от какво да се страхуват…